Дългото очакване

— Имам добра памет и въображение. Нещата са ми ясни, разбираш, нали? Ако се забъркаш със Серво и името ми изплава, аз и Линкасъл трябва да се разделим, а на мен тук много ми харесва.

— Глупости, — казах аз, — никой в нищо няма да те забърка.

— Окей, тогава ще ти кажа какво аз мисля. Но то не е това което зная, не забравяй. Серво знае как да се отнася с курвите. Добър е към тях докато и те са добри към него, но не може да ги търпи продължително време. Познавам две които ги изрита, а това не им хареса. Животът им беше песен докато Лени плащаше за всичко и се опитаха да го изцедят. По дяволите, нямаха акъл за пет пари. Те просто не бяха наясно че Лени не може да се цеди. Така ги изблъска че ореваха орталъка. Никакви майтапи с него, ако искаш да запазиш носа си и зъбите по местата им. Чаткаш ли?

— Да, чаткам го. Така че къде би могла да отиде жена като Вера… в ония домове ли?

Раменете му се повдигнаха безучастно.

— Не е изключено. Тя беше курва, а курвите от едно положение спират да го правят без пари, ей тъй от любов към спорта, и започват да си я дават под наем.

— Серво има ли нещо общо с ония домове?

— Ами, това е Линкасъл, не Ню Йорк. Оправят се сами, плащат си редовно на ченгетата и не ги закачат. По дяволите, в града гастролират толкова много свободни художнички, и кой разумен човек ще се емне към ония развъдници на хлебарки? Аз самия си имам няколко работнички, ама много здрави. Поддържам си стабилен процент от отсядащите в града, а там при ония долу ходят само най-изпадналите.

— Ще имам ли нужда от представяне, за да вляза при тях?

Джак се ухили, допи кафето си и обърна чашката.

— Иди на Елм Стрийт № 107. Кажи на дежурната съборетина че аз те изпращам. Това е достатъчно. — Той се ухили. — Трябваше да ми се довериш тогава.

— Ще се оправя и сам. — казах аз.

— Няма да имаш проблем в ония дупки.

Измъкнах един долар от джоба и започнах да се надигам от стола. Джак прибра банкнотите от масата и аз му ги посочих с палец.

— Каквото и ресто да остане, задръж го.

— Благодаря ти. Ако ти потрябвам за нещо, обади ми се. Ще видя с какво мога да ти помогна при търсенето на тази курва. Може моите да знаят нещо.

— Чудесно.

Платих кафето, дадох на Джак преднина от няколко минути, докато изпуша цигара, и се върнах в колата. Тоя ден ми предстоеше да се заровя в историята на моя живот, или по-точно в тая на Джони.

Не ми отне много време. В известен смисъл даже беше майтап. На практика бях знаменитост а никой не знаеше кой съм. Пет години наистина бяха достатъчни, за да се излича от паметта на хората. Започнах с архивите на общината, открих че съм роден на 17 декември 1917 година, загубил съм родителите си докато съм бил в гимназията и съм бил осиновен законно от един мой чичо стар ерген, който починал докато съм воювал оттатък океана. Проверих в регистрите за семейството ми, открих къде сме живели, върнах се в библиотеката и се зарових във вестниците, докато открия откъслечната история на бойните ми подвизи. На другия ден след Пърл Харбър заедно с още няколкостотин такива като мене съм се записал в армията, закарали са ме на обучение в южните щати, след което са ме прехвърлили в редовната армия и оттам зад океана.

Четох всички подробности докато се запечатаха в паметта ми така, че да бъда готов да ги рецитирам. На излизане от библиотеката не спрях на стълбите да пуша. Използувах страничната врата, шмугнах се в задната уличка до колата и потеглих към главната да хапна някъде набързо.

В два и четвърт позвъних на Логан. С малко особен глас ми предложи да се срещнем на паркинга до залата с боулинга в западната част на града.

Стигнах до мястото без особени проблеми, паркирах до оградата и угасих двигателя. Две минути по-късно видях да приближава колата му и замахах с ръка да му дам знак къде съм. Той паркира до колата ми, излезе, отвори съседната ми врата и седна до мен.

— Нещо ново? — запитах го аз.

— Много нещо. — Той ме изгледа с особен поглед.

— Откри ли кои са били снощните юнаци?

— Не. Но открих кой си бил ти.

Извади от страничния си джоб плик. Изчаках докато измъкне от него няколко листа хванати с кламери и един сгънат циркуляр.

— Поразгледай ги. — каза ми той.

Разгънах го и го поразгледах. Поразгледах го основно, защото това беше полицейски циркуляр с моята снимка, под която пишеше че се казвам Джордж Уилсън и съм търсен за въоръжен грабеж, кражба с взлом и убийство и описанието ми беше точно до цвета на очите ми и тона на гласа ми.

Глава седма

Успях само да го запитам:

— Откъде го намери?

— Въшливото ни малко вестниче си има голям архив. Прочети и останалото.

Прочетох и него. Бяха описания на престъпленията които ме обвиняваха че съм извършил. Всички бяха датирани и датата на последното беше само три седмици преди да забравя кой съм. Напъхах ги обратно в плика и го подадох на Логан. Почувствувах се като последното нищожество.

— Какво ще правиш с това?

Той се взираше през прозореца.

— Не знам. — каза той. — Честно ти казвам, не знам. Виждаш че полицията те търси.

— Това не е проблем.