Дългото очакване

Подкарах обратно към центъра на града, като си избрах една по-скромна кръчма и влязох да изпия една бира. Барманът постави бутилката пред мен и ме изчака докато я изпия, след което ми сложи друга. Игралните автомати издаваха примамливи звуци покрай стените и над тях от време на време се издигаше ликуващият рев на някой щастливец покрай рулетката. Две момчета край мен пропиваха спечеленото от масите със заровете и се готвеха отново да си опитат късмета.

Единият от тях се опита да ме убеди да си обединим тримата усилията, но аз му отказах и предпочетох да изпия още една бира. Тъкмо я бях надигнал когато някой се промуши в освободеното от тях пространство на бара и каза:

— Здравей, бабаит.

— Здравей, дюстабанлия. — отвърнах му аз и месестото лице на Тъкър се изкриви в убийствена омраза.

— Знаеш ли откога те търся?

— А знаеш ли аз откога те чакам?

— Затваряй си устата и си прибери рестото. Ще те водя на разходка.

Това вече беше наистина много. Прииска ми се да му кажа че предната нощ съм се разхождал достатъчно и нямам никакво настроение за нова, но се сдържах. Вместо това го запитах:

— Арестуваш ли ме?

— Ако така ти харесва повече.

— На какво основание?

— Малко двойно убийство в каменоломната. Заподозрян си, нали разбираш. Капитан Линдзи иска да те види.

Прибрах си рестото и тръгнах на разходка.

През целия път мълчах. Никой не пророни и дума докато се озовахме в същия кабинет, където се бяхме сблъскали преди. Линдзи беше зад бюрото си и двама цивилни седяха до него. Тъкър се облегна на вратата и аз бях принуден да застана на средата на стаята.

Тъкмо извадих цигара да запаля и Линдзи изрева:

— Тук не се пуши.

Прибрах я обратно и отидох до един стол.

— Макбрайд, — изрече Линдзи, — ще стоиш прав докато ти кажа да седнеш, ясно ли е?

Хванах стола за единия от краката му и ги изгледах всеки един поотделно.

— Не разбирам нищо от дивотиите ти, тъпа свиня такава! Казвам ти го високо и ясно, за да не кажеш после че не си ме разбрал. Тук сте четири човека и вън има още, но само да опитате някакъв номер, и ще ви строша въшливите глави. Искам да видя на кого му стиска да опита.

Мераклията се оказа Тъкър. Беше извадил пистолета си и приближаваше, когато Линдзи го спря.

— Спокойно, Тък. Тоя момък е мой, когато му дойде времето. Има голяма уста и няма да му я затварям още, но се кълна в бога, че скоро ще си я затвори съвсем, като му покажа какви нещица имаме долу в килията и му демонстрирам как работят. — Той ми кимна благо. — Седни, седни. Трябва да поприказваме малко.

Пуснах стола на пода и седнах отгоре му. Тъкър застана зад мен като не спираше да подмята пистолета си.

— Какво има тоя път?

— Предполагам че имаш алиби за снощи?

— Бях с гадже. — излъгах аз.

Ефектът неочаквано се оказа по-добър, отколкото предполагах. В главата ми се завъртяха всякакви мисли, когато видях че Линдзи наистина ми повярва. Изражението му говореше достатъчно ясно. Той кимна към двамата мъже до него.

— Намерихме два пистолета с отпечатъци върху тях. Върху единия имаше няколко гладки овални петна. Това говори ли ти нещо, Макбрайд?

— Разбира се. Убиецът е носел ръкавици.

— Не, убиецът няма папиларни линии.

— Браво на него.

— Не бързай толкова да го хвалиш. Момчетата тук са от Уошингтън. Специалисти са тъкмо по тия неща. Ще идеш долу с тях и ще ти проверят пръстите.

Едва сега проумях защо му беше през оная работа за моето алиби. По дяволите, той не даваше пет пари за ония двамата от каменоломната. Искаше да ме пипне за убийството на Миноу. Там разполагаше той с чуден комплект отпечатъци, а не с някакви петна.

Повдигнах рамене да им покажа какво мисля за всичките им идиотщини и бях искрен.

Дремеше ми на оная работа.

Сума ти експерти си бяха вадили очите над възглавничките на пръстите ми за да разберат кой съм, и сега може би за пръв път бях щастлив, че не успяха. Двамата мъже станаха и поведоха пътя, аз след тях а Линдзи и Тъкър бяха тилова охрана.

Цялата процедура отне повече от час. Оставих ги да правят каквото си знаеха, да бодат до кръв пръстите ми и да вземат проби от тъканите ми една след друга, без да изразят дори и съчувствие за обгарянията, които получих от ултравиолетовата им лампа.

Показах се най-примерният пациент който някога бяха имали момчетата и след като приключиха, всичко с което разполагаха, бяха купища черни петна и документиран случай по който новобранците полицаи да четат за първия човек в историята на криминалистиката, успял да заличи напълно папиларните си линии. Момчетата клатеха глави когато си тръгвах, Линдзи тихо псуваше, като се мъчеше да сдържи беса си, а Тъкър ме наблюдаваше с умиление, като очевидно си мислеше че работата отива към неговия вариант, в който той щеше да изравни резултата в срещата си с мен.

Отидох в бръснарницата срещу хотела и си избрах стол до стената. Луут Туут си имаше клиент и щъкаше около него като някоя дърта баба. Влезна едно пиколо и връчи на мъжа с бялата кърпа около врата две телеграми и телефонно съобщение и си тръгна след като получи тлъст бакшиш.

— Благодаря ви, господин кмете.