Дългото очакване

— Изпраща ме Джак. — казах аз и се почувствувах последният глупак. Сигурно съм имал и вида му, защото усмивката и стана още по-широка. — Ако знаех че сте такава щях да разбия вратата и да вляза без да звъня. — добавих аз.

Смехът и беше направо вълшебен. Дори изглеждаше още по-привлекателна с отметнатата си назад глава.

— Моля, влезнете. Наистина не искам да ми къртите вратата.

И аз влязох. Седнах със зяпнала уста пред стаята която имаше всичко на един луксозен апартамент, докато тя ми сервираше питие от един малък бар вграден в стената. От двете му страни го подпираха рафтове с книги, които съвсем не изглеждаха имитации. Имаше и богата колекция от грамофонни плочи, обграждаща ветрилообразно един изнесен напред грамофон, която съдържаше в по-голямата си част класика и съвсем малко популярна музика.

— Харесва ли ви? — запита ме тя, като се полюшваше над една табла, на която сложи бутилка и кана с лед.

— Фасадата ме заблуди. За пръв път идвам в тоя квартал.

— Наистина? — Тя отпи от чашата си. — Сама съм до шест часа. Тогава идват момичетата.

Хубав начин да минеш на същината на въпроса. Само че аз не се заблудих повторно. Венера беше собственичката и управителката на дома, а не работно момиче. Свърших едновременно цигарата си и питието за да икономисам време.

— Не съм я закъсал дотам, че да подранявам, момичето ми. Просто ми трябва информация. Джак предположи че може да знаеш нещо.

— Чудесно момче е тоя Джак. А вие кой сте?

— Негов приятел, а имената нямат значение. Чувала ли си нещо за Вера Уест?

— Разбира се. Защо?

Гласът и бе станал толкова студен, че ми потрябва цяла секунда, докато го осъзная.

— Къде е?

— Това не съм в състояние да ви кажа. Известно време беше момиче на Лени Серво, но тогава това не беше необичайно. Много момичета бяха но Серво… за известно време.

— Ти също?

— Беше много отдавна. За една седмица. — Тя пое дълбоко от цигарата и изпусна бавно дима, като го наблюдаваше как бавно се къдри около чашата в ръката му. — Наистина ли искахте да разберете… дали Вера е била… една от нас?

— Нещо от тоя род.

— Е, приятел, трябва да ти кажа, че тя нямаше нищо за продан. Въобще не стигна дотам. Просто не беше тоя тип.

— И ти не изглеждаш тоя тип.

Тя отново се изсмя с онзи смях. Протегна ръка и прекара пръсти през косата ми.

— Това е една дълга и интересна история. А сега ми кажи за твоята Вера Уест.

— По дяволите, нямам нищо за разказване. Искам да я намеря.

— Откога я няма?

— Доста време и никой не знае къде е.

— Пробва ли с полицията?

Изсумтях късо и тя разбра какво имам предвид.

— Трябва да опиташ на автогарата и влаковете. Ако там някой я познава, може да я е забелязал като напуска града. Може да се е преместила в някой голям град и да се занимава с предишната си работа. Работеше нещо в банката, нали така?

— Секретарка. — казах аз.

— Тогава трябва да е секретарка или стенографистка някъде.

— Изглежда разбираш доста от тия неща.

— Не много. На времето бях женена за полицай.

Смачках угарката в пепелника и се изправих.

— Ще опитам всичко каквото мога. Тук беше един възможен вариант, който бях длъжен да проверя. Сега поне знам още едно място където да не я търся.

— Опита ли при Серво? Той може да знае къде е.

Юмрукът ми продължаваше да удря бавно отворената ми длан.

— Не съм го виждал… още. Но скоро ще го видя.

Очите и придобиха леко студен блясък.

— Поздрави го от мен като го срещнеш. — каза тя.

— С юмрук в зъбите?

Главата и кимна, много бавно.

— Избий му ги. Отпред.

Стояхме изправени един срещу друг и се гледахме продължително време. Всичките мисли и преминаха през лицето и ми стана ясно какво е получила от Серво. Тоя момък започваше вече да ми ляга на сърцето.

— Ще видя какво мога да направя. — казах аз.

— Благодаря ти. Може би ако се обадиш след някое време ще имам новини за теб. Момичетата обикновено знаят какво става в града. Номерът ми го няма в указателя — 1346.

Изпрати ме до вратата и завъртя дръжката и. Беше до мен и излъчваше слаб аромат на жасмин, както подобаваше на една Венера. Всяко късче от тялото и изпъкваше релефно под обтегнатата тъкан на роклята и. Тя улови погледа ми и отново се усмихна.

— Как влизаш в това нещо? — запитах я аз.

— Има си номер.

И тя ми подаде един копринен пискюл, провиснал от някаква сложна апликация на рамото и. Подържах го в дланта си няколко секунди, тя продължаваше да се усмихва, и аз го подръпнах. Нещо стана с роклята и. Преди миг беше върху тялото и, а сега я нямаше. Разтвори се цялата и се свлече на пода, като продължавах да държа пискюла в ръката си, а Венера изглеждаше така, както трябваше да изглежда. Беше стройна и още по-хубава, отколкото с роклята си.

— Сега вече знаеш. — засмя се тя. — Е, какво ще кажеш?

— Дете, — казах аз, — при обикновените жени кожата си е просто кожа…

— А при мен?

— Прекрасна покана в бяло и черно.

Отворих вратата, прекрачих прага и я затворих след мен. Венера съвсем ясно ми беше показала, че не е необходимо да чакам до шест часа, ако имам желанието, но не можех да си го позволя. Нямах това време. Може би някой друг път.