Дългото очакване

Линдзи се беше изказал че това според него е отмъщение осъществено от банда извън нашия щат и се надява на скорошен арест. Изглежда ченгетата и репортьорите бяха изпотъпкали здраво всички останали евентуални следи от подметки или автомобилни гуми, защото на тази тема нямаше нищо.

На четвърта страница в дъното беше споменат с дребен шрифт факта че някакъв шегобиец откраднал кола, поразходил се с нея и накрая за майтап я оставил пред полицейското управление.

Затворих вестника, извадих монета от десет цента и се върнах обратно в сладкарницата, намерих в указателя номера на Хатъуей Хауз и го набрах. Поисках Джак и чух дежурния на рецепцията да удари няколко пъти звънеца, след което на телефона се появи и моят човек.

— Тук е Джони Макбрайд, Джак. Можеш ли да ми отделиш няколко минути и да се срещнем някъде извън хотела?

Гласът му беше предпазлив.

— Слушам, сър. Казвате, барът на Топ? След петнайсет минути. Слушам, сър.

Казах му окей и затворих. Барът на Топ беше на шест преки от хотела и стигнах там преди Джак. Седнах на маса в дъното, поръчах кафе и зачаках. След две минути дойде и той, видя ме и дойде до масата.

— Здравейте, мистър Макбрайд.

Той седна срещу мен и аз махнах за още едно кафе.

— Стаята ми още ли е празна?

— Търсиха ви два пъти по телефона дали сте в стаята си, снощи и сутринта. Но не си оставиха имената.

— Някой да е заседнал във фоайето?

Лицето му се изкриви насмешливо.

— Сега не. Но някакъв тип стърча снощи доста до късно. Помислих си дали не е някакво ново ченге.

Измъкнах от балата две десетачки и една петарка и му ги хвърлих на масата.

— Като се върнеш плати ми стаята и ме отпиши. Оставих куфар с мръсни дрехи под леглото. Хвърли ги в някоя боклукчийска кофа. Няма да се връщам в хотела.

— Имате неприятности?

— Доста. Тука изглежда не ме харесват.

Джак се ухили широко.

— Да, чух маса неща. Какво става всъщност?

— Не вярвай на ушите си. — посъветвах го аз.

— Натопили са ви за нещо, а?

— Какво те кара да мислиш така?

— Това че се върнахте. Ако бяхте задигнали ония мангизи от банката, щяхте да заобикаляте града на хиляда мили. Какво мога да направя за вас?

Келнерът се приближи с кафето и аз изчаках докато се върне в другия край на залата преди да произнеса:

— Не искам да ме считаш за неучтив, но след като полагаш грижи за определен тип дами, сигурно знаеш някои неща които ме интересуват.

— Разбира се, щом става въпрос за жени.

— Чувал ли си за Вера Уест?

Той подсвирна продължително.

— Забъркал си се във висшия ешелон, нали, Джони? Тя е една от бившите бройки на Серво.

— Къде се намира сега?

Очите му загубиха младежкия си блясък.

— Изглежда доста хора я търсят.

— Кой?

— Просто хора. Имам две колгърли3, на които им задали същия въпрос. Те не знаели.

— А ти знаеш ли?

Той сипа млякото и захарта в кафето си и бавно започна да го разбърква.

— Видях я само веднъж след като Серво я изрита. Тъкмо слизаше от нощния влак и носеше куфар. Спомням си че изглеждаше много притеснена. В същото време пък се случи един от юначагите на Серво да качва на същия влака някакво много здраво парче и щом само го зърна побягна като луда за такси. Никога повече не я видях след това.

— Това беше пристигащ влак, експресът който идва от Чикаго и после заминава за столицата на щата, завива на юг и после отива за Ноксвил.

— Разбирам. Кого видя тогава тя?

— Еди Пакман. Той е дясната ръка на Серво сега. Мисли се за голяма клечка. По дяволите, преди това беше такава мижитурка. Един път ме ядоса много в един плувен басейн и му издърпах ушите. Но сега не бих се опитал да го повторя.

— Защо не?

— Защото сега аз съм мижитурката, а той е човек на Серво. — и ми се ухили.

— Значи ти мислиш че Вера Уест е напуснала града?

Той поклати глава.

— Не мисля нищо.

— Спомням си последното и идване в града и тъкмо някъде по това време се разпъркаха със Серво, но после никога не съм имал някакъв повод да си мисля за нея. Може пък да е някъде в града.

— Как изглеждаше последния път когато я видя?

— Уплашена.

— Опиши я.

Той се замисли.

— Е, тя винаги беше на висота, но този път имаше вид на махмурлия. Очите и бяха зачервени. Имаше чудна коса. Носеше я в прическа „паж“, знаете я, до раменете и извита навътре по краищата. Беше чисто злато. Беше на среден ръст. Имаше чудна фигура, въпреки че не съм се вглеждал отблизо.

— Окей, — казах аз, — сега да предположим че не е напуснала града. Къде би могла да се скрие?

— Достатъчно е само да си пребоядиса косата червено или кестеняво. Има достатъчно места, където може да работи като перачка, също и мебелирани стаи под наем, където може да живее. Ако не се показва много наоколо, спокойно може да си живее инкогнито. Познавам две момчета, които ги търсеха усилено, едното федералната полиция, и останаха в града през цялото време докато траеше издирването, и не ги откриха.

— Разбирам. Още едно нещо. Защо скъса тя със Серво?

Джак придоби малко притворен вид.

— Задаваш ми най-шибания въпрос.

— Знаеш ли?