Дългото очакване

— Не е лесно, но се е случвало. Мислиш ли че е някъде наблизо?

— Възможно е. Чувах нещо за мястото където свършвали момичетата от Линкасъл. Знаеш ли нещо за него?

— Има… домове. Възможно е, макар че не изглежда логично. Защо ще и е да изчезва?

— Тая мръсна курва ме предаде. Тя… — Спрях на средата на изречението. — Можеш ли да държиш устата си затворена?

Чашката с кафето издрънча леко върху чинийката. Тя прочете изражението на лицето ми и застина.

— Това не е честно.

— Няма честни неща, Уенди. Но аз искам ти да знаеш. Мога да ви се доверя, защото ти и татенцето ми помогнахте, но ако се раздрънкаш някъде, това ще е последната ти постъпка. Разбираш, нали?

Лицето и беше побеляло от гняв.

— Не е необходимо да ми казваш каквото и да е. — изръмжа тя.

— Така е, но мисля по-добре на глас. Ако искаш, слушай, но си го пази за себе си. Както ти казах, Вера Уест казала на Гардинър че си пъхам носа в документи където не ми е работа.

Беше подредила всичко така, че ако я хванат, да стовари всичко на гърба ми. И точно това и стана. Само тя е авторът на номера. Само тя е подправила документите, така че да ми го лепнат на гърба.

— Ти… ходи ли до банката?

— Да, и се видях с Гардинър. Обеща и той да я потърси.

— Сигурен ли си за това? — запита ме тя с много сериозен глас.

— Дотолкова, доколкото мога да бъда без доказателства. Ако имах малко по-добра представа как дяволската банка си води счетоводството, щях да знам къде да се разровя по-дълбоко.

Веждите и отново се вдигнаха. Този път още по-високо.

— Но нали ти…

— Никога не съм работил в банка, — казах аз — Защото не съм Джони Макбрайд. Ти си вторият човек на когото се откривам, и повече няма да има, защото Джони е мъртъв. Аз просто съм негов двойник.

Разказах и колкото може с по-къси думи цялата история и тя през цялото време седеше със зяпнала уста, като се мъчеше да осмисли казаното от мен. Махнах и да си храни докато и разказвам и привърших едновременно с нея.

Тя взе цигарата, която и предложих, драсна клечка кибрит и изпусна дима през устата си заедно с няколко думи.

— Наистина звучи невероятно. И никой не е усетил досега нищо?

— Не съм забелязал. Ще играя така и до края, докато разбера защо Джони е постъпил така, а не иначе. Ще имам нужда от помощта ти, затова споделям с теб.

— А Ник? Ще му кажеш ли и на него?

— Не. Татенцето е окей, но е твърде стар, за да ми е от помощ. Благодарен съм че тогава попаднах на него и няма да забравя това, което направи за мен.

— Ще направиш добре, ако спреш да му викаш „татенце“. Страшно му е противно. Познаваш го достатъчно добре, за да знаеш как да го наричаш.

Кимнах.

— Благодаря ти, че ми напомни.

— Какво искаш да направя за теб, Джони? Имам предвид…

— Казвай ми Джони. Искам да ми помогнеш да открия Вера Уест. Жените умеят да задават точни въпроси. Опитай с пасмината, която минава през заведението ти.

— Но там не идва никой от града.

— Няма значение. Може и да не е в Линкасъл. Ако си е сменила името, то по всяка вероятност използува същите инициали… нещо от рода на Вероника Уейвърли да кажем. Пусни няколко връзки между приятелите си, но ги подплати с някаква история в случай че почнат да задават въпроси.

Отместих чинията си и станах.

— Добре, Джони. Можеш да вземеш колата ми, ако искаш. Аз ще използувам старата. В гаража е.

— Да. Ще се възползувам от нея. Не ме чакай. — ухилих се аз.

— Ще се върнеш ли?

Обходих я бавно с поглед.

— Ти как мислиш?

Очите и се полупритвориха и тя отметна глава назад.

— Целувка?

— В никакъв случай. Не искам да ти развалям картината.

— Плъх.

— Сериозно?

Тя ми се изплези.

Всичко си и беше на мястото. Само дето отблизо прозираше че отвътре не е толкова мека, колкото изглеждаше, и гримът не беше в състояние да скрие острите линии врязали се около устата и очите и. В зелената си рокля под изкуственото осветление струваше милион, а в леглото два. А дневната светлина ви казваше че такива като нея са под път и над път.

Казах и довиждане и отидох в гаража.

Колата беше черен форд лимузина в добро състояние паркирана редом с един грохнал модел А който вероятно е бил особено популярен в колежите преди десет години.

Изкарах колата на улицата, подкарах по Понтиел Роуд и после се насочих към центъра на града. Спрях до една сладкарница и си купих един брой на Линкасъл Нюз, след което седнах в колата на спокойствие да видя какво пише. А пишеше доста. Страница първа съдържаше голяма снимка на ченгета измъкващи два трупа от каменоломната под фаровете на полицейска кола. Съобщаваше се че анонимно обаждане до редакцията за случилото се довело веднага полицията която открила телата и направила скоростна идентификация. Двамата юнаци били гангстери от среден калибър чиято дейност обикновено се ограничавала в околностите на Чикаго. Единият бил търсен за нарушаване пускането под гаранция, а другият го издирвали за разпит на тема серия грабежи във Флорида.