Дългото очакване

Открих една все още отворена дрогерия на края на града, купих няколко неща и седнах в колата да си измия ръцете. След като свърших, парафиновите проби вече не ме тревожеха. Изхвърлих бутилките и стъкленицата с разтворителя през прозореца, понечих да завъртя стартера и тогава забелязах бележничето на седалката.

Беше от ония евтини телени бележници с молив пъхнат между телчетата. Очевидно собственикът му имаше навика да къса листовете след като ги изпишеше, защото беше останала само една. На нея пишеше следното: „Джон Макбрайд, регистриран под собственото си име в Хатъуей Хауз. Дръжте и двата входа.“

Бяха го изпипали наистина добре. Ако ме бяха изтървали в града, щяха да ме прехванат в хотела. Ухилих се, накъсах листчето и го изхвърлих и него през прозореца.

Оживях след два опита за покушение, което изобщо не даваше гаранция, че няма да има трети. Изглежда бях голяма греда в очите на някой, та така страстно да желае смъртта ми. Брей!

Включих на скорост и потеглих към града.

Хотелът вече отпадаше от сметките. Нямаше смисъл сам да се напъхвам в капана. В такива ситуации си избирах нова бърлога. Нуждаех се от място, за което трябваше да съм сигурен, че отпред нямаше да ме дебнат поредните наемни убийци.

Малко след два полунощ оставих колата пред полицейското управление. Не беше кой знае колко мъдро от моя страна, но поне щеше да накара другите юнаци малко да се позамислят с кого си имат работа. Това щеше да ги направи по-предпазливи, и за времето което губеха, щях да ги накарам да съжаляват за това, ако разбирате намека ми.

На близкия ъгъл някаква семейна кръчма въртеше голям оборот. Всички бяха гипсирани, включително и бармана, и ревях а прегърнати с цяло гърло ирландски балади. Никой не ме забеляза как се вмъкнах в телефонната кабина, нито се заинтересува.

Първо се обадих в редакцията на Линкасъл Нюз и дежурният редактор ми даде домашния номер на Логан. Трябваше да минат цели пет минути преди да успея да го накарам да вдигне слушалката и определено не беше най-щастливият човек на земята с когото ми се беше случвали да разговарям.

— Кой си ти по дяволите и какво искаш? — излая той в слушалката.

— Джони те безпокои момчето ми. Имам някои новини за теб, ако се интересуваш.

Гласът му изведнъж се втвърди.

— Да не я намери?

— Не. Едни други хора ме намериха. Изведоха ме на малка разходка.

— Господи! Какво стана?

— Близо до града има една каменоломна. Знаеш ли къде е?

— Да, да. Какво по-точно?

— На дъното останаха два трупа. Третият успя да избяга.

— Ти ли… — и той спря преднамерено.

— Единият е мое дело. Другият го претрепа по грешка един от неговите авери. Третият ще разкаже историята си като се върне и май ще трябва да дигаме гълъбите.

— Джони, играта загрубява страшно. Линдзи ще бъде във възторг.

— Аха. Няма да стане, ако играем правилно. Който и да ги е пуснал по следите ми, ще си прави пас, защото не може да ме разкрие, без да издаде и себе си, и следователно аз съм чист. Разбира се, ако си държиш езика зад зъбите.

— Разбира се, че ще го държа. Сега ще се обадя на момчетата и веднага тръгваме.

— Добре. Виж дали можеш да разбереш кои са. Изобщо няма да съм изненадан, ако се окаже че викат наемници отдалеч. — казах сухо аз.

— Те?

— Да. Това е една много стара работа, приятелю, но едва сега излиза на бял свят. На някой му се е дръпнало лайното от страх. Ще ти се обадя сутринта. Между другото… използуваха крадена кола. Оставих я пред полицейското управление.

— Ти си дяволски глупак, Джони!

— Всички ми го натриват на носа и някой ден наистина ще взема да го повярвам. Да, щях да забравя. Серво е задушил някакво страхотно червенокосо парче горе в апартамента си. Коя е тя?

— Полека, Джони. Не си се бъзикал с нея, нали?

— Е, не съвсем. Удоволствието по-скоро беше нейно.

Той изпсува тихо.

— Наистина си търсиш куршума, не е ли така?

— Не е там работата.

— Ако искаш да знаеш, казва се Троя Авалард.

— По дяволите как се казва. Кажи ми нещо за нея.

— Живее с Лени от две години. На времето се влачеше с едно шоу, скри шапката на Лени и той я взе при себе си.

— Знаеш ли как я държи?

— Чувал съм.

— Никога ли не излиза?

Не ми отговори веднага. Чувах как ноктите му стържат нетърпеливо по слушалката.

— Когато е навън, Лени е с нея. — каза той. — Троя е идеална примамка за някой левак с издути джобове в казиното.

— Приятелски жест от страна на Лени към приятелите му с игрални домове, така ли?

— Нещо такова.

— Кой държи контракта и, Логан?

Въпросът ми беше толкова неочакван, че го задави насред псувнята му. Когато гласът му се върна, беше напоен със стаената мекота на изумлението.

— Трябва да си бил ченге. Не може да си бил друг. Подушваш и най-тънките миризми.

— Слушам те.

— Лени плати петдест бона за този контракт. Трябваше да бъде потулена работа, но се размириса. Бяха твърде много пари за една буца женска плът така че проверих. Момъкът с контракта го продаде за пет бона.

— Това означава, че остават още четиридесет и пет бона, момчето ми.

— Знам. По-голямата част от сумата е била прехвърлена на сметката на Троя Авалард няколко дни по-късно.