Дългото очакване

Дръпнах го за ръцете и зараждащият се в гърлото му вик се задави на средата.

— Кой те изпрати, авер?

Главата му клюмна назад и шапката му падна. В мъжделивата светлина очите му се бяха превърнали в чифт прозрачни мраморни късчета. От устата му протече слюнка и обля брадичката му. Дръпнах го още по-силно и му зададох същия въпрос, но резултатът беше същият. Дочух някъде далеч в нощта остро изпукване, и нощта изведнъж започна да притъмнява още повече докато накрая не остана нищо и аз заплувах в пустотата.

След неопределено време полюшванията преминаха м серия от силни удари, все едно че някой с чук се мъчеше да разбие черепа ми. Започнах да долавям и звуци, а с тях се появиха и гласовете. Всяко движение ми причиняваше жестока болка, така че седнах и изчаках да ми поотмине.

Единият от гласовете буквално виеше:

— Проклятие, малко остана да ми пречупи гръбнака!

— Затваряй си устата, търсеше си го! Кой те караше да му дишаш във врата през цялото време?

Първият глас се разрази в серия от псувни, които включваха всичко и всички.

— Не трябваше да се отдалечаваш на повече от квартал зад мен, дявол да те вземе! Докато се домъкнете и щях да остана без гръбнак.

— Какво искаш? Нали дойдохме? Точно преди завоя попаднахме на червен светофар. Или искаш да ни бяха връчили квитанцията?

— Да ти пикая на квитанцията! Заради шибаната ти квитанция щяха да ми строшат гръбнака! И някой кучи син ще си плати за тарикатлъка! Дяволите да ги вземат, убеждаваха ме че тоя бил готов да се насере в гащите всеки момент. Само внимателно, каза ми кучия син. Само да му креснеш и щял да напълни гащите.

— Стига плака. Разбра го вече какъв е нали? В армията не раздават медалите току-така.

— Какво медалите? Онова мръсно копеле ми каза че тоя бил от стреснатите. Абсолютен бъзльо. Страх го било да се бие. Може би трябваше първо да го питам, а? Може би трябваше първо да го помоля да стои мирно преди да ми счупи шибания гръбнак!

— Нали е тук?

— Абе и аз съм тук, ама хич ме няма. За един бъзльо се бие съвсем добре. Тия юнаци може да са пълнили гащите по време на войната, ама тя мина отдавна!

Думите ми се подреждаха в главата без да ги изричам. Прииска ми се да благодаря на момъка. Доста хора си мислеха че Джони е бъзльо. Първо Ник. После Логан. Още някой анонимен си го мислеше и беше инструктирал юнаците си в тоя смисъл. Значи за тях един човек е страхлив защото му е дошло до гуша от смъртта. Защото се е наситил да убива и му се повдига от всякакви оръжия, и затова го наричат бъзливец. Типично тиловашко мислене. Ето ти пистолет, пръсни им черепите, момко. Браво, Джони, ха така! Ето ти още малко куршумчета. Какво? До гуша ти е дошло? Марш оттук, мръсно вонящо страхливо копеле!

Някой до мен се засмя с цяло гърло и аз завъртях главата си към него. Юнакът улови движението ми и дулото на крупен пистолет са заби в ребрата ми.

— Хей, нашето момче се събуди. — каза той.

Момъкът който ме беше следил се завъртя рязко на седалката си. Ръката му беше мълниеносна и юмрукът му се заби в устата ми.

— Копеленце мръсно, мамичката ти ще разплача.

Канеше се да замахне повторно, но другият до него го дръпна за ръката.

— Стой си на мястото, педал. Само да ни развалиш работата и теб ще изкараме на разходка, не него. Сядай си на задника и си затваряй плювалника.

Беше направо приятно да разбере човек какво му готвят. Изтрих си кръвта от устните с опъкото на дланта и се обадих:

— Такава значи била работата, а?

Пистолетът се заби още по-силно в ребрата ми.

— Точно така синко, такава е работата. Нека да ти кажа нещо. Ти си голямо момче и сигурно изпитваш желание за игра, но имай предвид, че пистолетът е зареден с вдигнат предпазител и още в първия момент когато се размърдаш ще си получиш порцията директно в корема. Много тежко се умира по този начин. Бъди разумно момче и не си усложнявай живота, а с него и нашия.

— Благодаря.

Облегнах се на седалката и се отпуснах. Какво друго ми оставаше, по дяволите? Бяхме излезли на магистралата и градът остана зад нас като бледо сияние в огледалото за обратно виждане. От време на време се разминавахме с коли, но караха прекалено бързо за да мога да изрева за помощ, преди да получа куршум между ребрата. При това колата беше с две врати, и нямах никакъв шанс дори да опитам плонж.

Трябва да се бяхме отдалечили на около половин час път от Линкасъл когато момъкът на волана свърна от магистралата по някакъв черен път. До този момент не се бях притеснил особено, но сега вече сърцето ми забумка в гърдите ми така, сякаш искаше да си пробие път навън. Съседът ми по седалка усети че се стегнах и ме сръга профилактично с дулото в ребрата.

Беше мрачно като в кладенец, по-тъмно даже и от пустотата в която бях плувал преди малко, и шофьорът караше на намалени фарове. Пътят се изкриви и започна да се издига, после стана равен и накрая изчезна. Точно преди да угаснат фаровете успях да зърна отражението на звездите във водата и проумях че пътят се спускаше стръмно в нещо като каменоломна.

Главният юнак изкомандва:

— Слизай!