Дългото очакване

Тя живееше в една бяла къща в предградията на града. Наоколо нямаше големи струпвания от сгради и всички къщи бяха обградени от достатъчно зеленина. Зад къщите имаше люлки, децата играеха по зелените площи, а възрастните се сбираха насядали в шезлонги по откритите веранди. Къщата която търсехме беше заобиколена от ограда, с къщичка за птици на висок стълби и една простичка табела с името „Миноу“.

Отворих вратата и пропуснах Уенди пред мен. Тя се приближи до вратата, натисна звънеца и ми се усмихна, докато чакахме. Вратата се отвори и една жена на около петдесет и пет години застана на прага, произнасяйки:

— Здравейте, с какво мога да ви помогна?

— Мисис Миноу?

Тя кимна на Уенди.

— Аз съм.

Беше ми трудно да намеря точните думи. Пристъпих напред и казах:

— Бихме искали да поговорим с вас, ако имате малко свободно време.

Тя отвори широко вратата и я придържа с ръка.

— Разбира се, заповядайте. Чувствувайте се като у дома си.

Влязохме и я последвахме във всекидневната. Беше чудесна стая и свидетелствуваше, че който и да живееше тук, обичаше подредбата и имаше прекрасен вкус. Уенди и аз седнахме на дивана се докато жената се настани. Отново ни се усмихна и зачака.

— Става въпрос за… вашия съпруг. — започнах аз.

На времето това сигурно щеше да я стресне. Не и сега. Седеше спокойна, но в погледа и се четеше въпрос.

— Аз съм Джони Макбрайд.

— Знам.

Уенди и аз се втренчихме в нея.

— Не бих могла да забравя лицето ви, нали?

— Не изглеждате особено разтревожена.

— Трябва ли да бъда?

— Казват че аз съм убил съпруга ви.

— Вярно ли е?

Господи! Тя ми звучеше повече като майка която очаква отговор от сина си защо е получил слаба оценка в училище.

— Не. — казах аз.

— Тогава защо трябва да съм разтревожена?

Не можех да го асимилирам. Поклатих глава.

— Не ви разбирам.

— Никога не съм и мислила, че сте убили съпруга ми. — каза тя.

Ноктите на Уенди издадоха остър звук като при счупване в тишината. Беше се втренчила в жената, стрелна ми бърз поглед с крайчеца на очите си и отново се зае с ноктите си.

Съвзех се.

— Хайде да повторим, мисис Миноу, защото още съм като в мъгла. Ако вие мислите, че аз не съм убиецът, защо не отидете в полицията?

— Мистър Макбрайд, докато стигна до това заключение, полицията вече си беше изградила определено становище. При цялото ми уважение към капитан Линдзи, нека да ви уверя, че аз му казах какво мисля, но той го отхвърли като нелепо. И оттогава насам съм премислила всичко, вече по-спокойно, и се убедих че съм права. И оттогава насам чакам.

— Чакате какво?

— Вас. Убиецът винаги се крие от закона.

— Благодаря ви, но трябва все пак да ви напомня за отпечатъците върху пистолета.

Усмивката и стана малко загадъчна.

— Това е нещо, което вие трябва да разгадаете, млади човече.

— Чудесно. И как успяхте да разберете, че съм невинен при това доказателство?

Тя се отпусна назад в стола с нещо като въздишка.

— Боб и аз бяхме женени от дълго време. Знаехте ли, че той беше полицейски офицер в Ню Йорк преди да се захване с правото? Да, той беше такъв, и то много добър. И стана още по-добър, след като го произведоха областен прокурор. Боб никога не задълбаваше в подробности. Интересуваше се много повече от мотивите. — Погледът и се плъзна по лицето ми. — Убийството му не беше отмъщение.

— Какво беше тогава?

— Още не знам със сигурност.

— Нощта, когато загина… защо отиде в кабинета си?

— Ще трябва да се върна малко назад за да обясня някои неща. Разказа ми че един ден някакво момиче дошло в кабинета му. Била много уплашена и му оставила писмо, което трябвало да бъде отворено само в случай на нейната смърт. Това може да ви изглежда необичайно, но не е така. Всяка година към него се обръщаха няколко човека с подобни молби. Като и да е, тогава забравил да го остави в сейфа в кабинета си и го донесе у дома. Същата нощ го заключи в домашния ни сейф горе и забрави за него.

Няколко месеца по-късно се прибра много разтревожен и ме попита за писмото. Напомних му къде го беше прибрал и той се успокои. Същата вечер, когато му занесох чай горе, го заварих седнал пред сейфа в много напрегнато състояние и го видях да изважда писмото от отделението, в което го беше пъхнал. Известно време го разглежда и после го прибра обратно в сейфа.

След два дни му се обадиха през нощта от Ню Йорк. Това го възбуди много и чух няколко пъти да споменава думата „потвърждение“. Качи се горе и го чух да отключва сейфа. После се върна долу, облече се и си сложи шапката, излезе за два часа, върна се, качи се отново при сейфа и остана да работи в стаята си върху някакви документи. След няколко минути му се обадиха от офиса, каза ми че трябва да тръгва и излезе. Повече не го видях. Същата нощ беше убит.

— Кой го повика?

— Някакъв полицай на име Тъкър.

Кокалчетата на юмруците ми побеляха.

— Защо?

— Пристигнало някакво писмо за Боб със специалната поща. Искаше да знае дали да го приеме или да му го донесе тук, у дома. Боб му каза че той ще отиде в офиса да го вземе.

Проклятие, проклятие и още веднъж проклятие! Вече бях готов да обърна света, а то се оказа толкова просто. Това чудовище Тъкър! Запитах я: