Дългото очакване

Постоях малко пред зданието, втренчен в продълговатите сенки по улицата. Свърших цигарата си и запалих друга, но вече не усещах вкуса на тютюна. Опитах се да мисля, да погледна нещата от няколко ъгъла, и да ги сглобя, но нищо не излезе.

Поразходи се малко из града. Опитай се да откриеш късчета информация отпреди пет години. Опитай се да намериш момиче на име Вера Уест, без да разбере за това целия град, казах си аз.

Повече от това нямаше накъде. Набиха ме, стреляха по мен, закачиха ми опашка, опитаха са да ме прелъстят и бяха на косъм от успеха. Като за начало не беше лошо. Поне разбрах колко важна фигура съм.

Или по-скоро истинския Джони.

Наистина трябва да е бил много важен елемент в цялата игра, защото ако не си е бил плюл на петите, сто на сто е щял да намаже ножа. Но защо, по дяволите е трябвало да го гонят от града? Та те са могли спокойно да го пречукат и работата е заспивала. Това беше повече от ясно. Но някой го е устройвало повече Джони да си плюе но петите. Но защо, по дяволите, защо?

Кое го е принудило да офейка — убийството на Миноу или кражбата на двестате бона? И едното, и другото бяха достатъчно оправдание, но кое по-точно?

Захвърлих угарката в канавката и закрачих по улицата. Може би беше по-добре да бях останал при чичото с голите венци. Поне имаше ищах за приказка и можеше да изръси нещо интересно, което да ме отведе до важна следа.

Свърнах в една дрогерия и влязох в телефонната кабина. Опитах се да се свържа с Логан, но не го открих. Следващите десет цента ме свързаха с автогарата и стария Ник. Буквално го чух как подскочи като ми чу гласа.

— Какво правиш? Жив и здрав си, нали?

— Жив и здрав съм. Обмислям някои неща. Имаш ли свободно време?

— Разбира се. Имам още един час свободен. Много се тревожех за теб, момчето ми. Уенди ми се обади и ми каза, че не си останал при нея.

— Как е блондинчето?

— Добре е, но ти е сърдита.

— Сега я втасахме. — Изведнъж ми хрумна нещо. — Идвам при теб на гарата. Какво ще кажеш да я извикаш при теб? Мислиш ли, че ще дойде?

— Да. — той провлачи малко думата и добави: — Още е рано за Луи.

Сега трябваше да свърша една работа. Обмислях го докато пътувах с таксито към гарата. Въртях го из главата си и то все повече се избистряше. Ник и Русокосата. Бяха предната линия на посрещачите, когато пристигнах в града. Авангардът. Здрависваха се с мен и ме тупаха по гърба. Бяха приятни и изпълнени със съчувствие и не след дълго някой се опитваше да ме напълни с олово.

Таксито застърга гуми в чакъла и спря пред гарата. Шофьорът си отбеляза нещо на картона и протегна ръка. Пуснах му един долар и се измкнах от колата.

Заварих ги и двамата в кабинката на стареца. Прозорецът беше затворен, малкото радио гърмеше, а на масата се кипреше димяща каничка с кафе. Ник затвори вратата след мен, заключи я и раздруса десницата ми.

А до стената беше седнала Уенди. Русокоса. Русата красавица Уенди с вълшебните крака и умопомрачителните гърди, които напираха до скъсване през роклята и. Беше възхитително парче, стига да стоите по-далеч от нея. Тя се усмихваше, освобождавайки се от леката мушама и движението раздвижи гърдите и за оглед. Не беше необходим втори поглед, за да се увери човек, че ако въобще имаше нещо под бялата блуза, то сигурно беше нарисувано с най-тънката четка на някой художник. Другата част от костюмчето и, полата, се обтягаше до скъсване на бедрата, но такава беше кройката. Във всяко нейно движение са криеше покана за румба, и за улеснение по време на танца цепката отстрани на полата и достигаше фантастични височини, откривайки безупречния найлон, и при едно малко по-внимателно взиране можеше да се зърне вълшебната розовина на кожата и, там където свършваше найлонът.

Тя захвърли мушамата върху облегалката на стола и седна. Ник седна и той.

Аз предпочетох да остана прав.

Стоях с гръб облегнат на вратата, като ги гледах двамата и на лицето ми трябва да се беше изписала цялата гама от мисли и чувства които бушуваха в главата ми. Устните на Уенди понечиха да се раздвижат, но Ник я изпревари. Той ме запита с навъсено чело:

— Какво ти става, Джони? Аз…

Устата ми се обтегна в ъгълчетата.

— Не съм ли ви казвал какво ще се случи на трима души?

Те се спогледаха в удивление, и после обърнаха погледа си към мен.

— Първият ще умре. — казах аз. — Вторият ще остане с ръце негодни за нищо. А на третата ще изгоня от нея малкия дявол.

Пръстите на Уенди се вкопчиха до побеляване в стола. Надигна се от него с опасен блясък в очите. Като последен предпазител.

— Кажи го направо. — изръмжа тя.

— Днес стреляха по мен.

Татенцето нададе разтревожен крясък.

— Джони…

— Затваряй си устата. Ще стигна и до теб.

Уенди беше хитро човече. Поумняваше много бързо. Имаше вълшебни крака и още по-вълшебни гърди, но в момента скалата на ценностите ми беше доста по-различна. Гледах я без да отделям погледа си от нея, и се мъчех да реша дали такова страхотно парче беше способно да ми пръсне черепа, и накрая реших, че не беше изключено.

— Къде беше през целия ден?

— Защо?

— Аз задавам въпросите.

Блясъкът в очите и се усили.