Дългото очакване

Бучката лед пада в скута и. Тя успя да го изрови след бесни движения и ме изгледа навъсено.

— Лени няма да те хареса.

— Не съм се и надявал. Та да се върнем на въпроса.

— Чувала съм за нея.

— Къде е тя?

— О, няма я и аз вече се грижа за Лени. Кой се интересува?

— Аз се интересувам, сестричке. Къде е?

Тя тръсна нетърпеливо глава.

— Откъде да знам? Толкова отдавна я няма, че никой не знае къде е. Едно време беше тук, и после изчезна. Ей-така. А и освен това, не я обичам.

— Защо?

— Лени говори за нея, ето защо. Понякога, когато е пиян, ме нарича с нейното име, друг път пък я псува насън. Докато я псува, всичко е окей, но не обичам да ме нарича с нейното име.

— Какво ще стане, ако Лени я открие?

— Знам какво ще стане, ако аз я открия.

Тя напъха леденото кубче в устата си, въртя го из устната си кухина и накрая глътна каквото беше останало от него. Сигурно усещането и за студ беше много силно, защото цялата настръхна. А по нея имаше какво да настръхне. Тя потрепера сякаш от удоволствие и протегна ръка за друго. Този път тя наистина се постара да се протегне специално за мен, като се увери че не съм пропуснал нищо. Започвах да мисля че я обземаше бяс.

— И какво ще стане, ако ти я откриеш?

Езикът и си поигра с леденото кубче, преди да ми отговори.

— Така ще я одера, че никой мъж повече да не я погледне. Някой ден непременно ще я открия. Даже мисля че знам как.

— Наистина ли? И как?

Нещо ставаше с очите и. Започваха да наподобяват косата и.

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?

— Какво искаш?

— Това е глупав въпрос.

Нямаше съмнение. Очите и заприличваха на тлеещи въглени готови всеки момент да пламнат. Бяха полуприкрити от клепачите и изглеждаха лениви, но не бяха. Не виждах за пръв път подобни очи.

— Лени е луд по тебе, нали?

— Разбира се. — Тя провлачи думата. — Умира за секс.

Изправих се от стола.

— Извинявай, ще те оставя за малко.

Тя не каза нищо и аз излязох от стаята. Две минути ми бяха достатъчни да открия това което исках да узная. На закачалката в гардероба на спалнята висяха само няколко огърлици от диаманти и перли, които струваха няколко състояния. В банята над ваната висяха още няколко такива, макар и по-малки. На масичката до телефона лежеше бележникът и натъпкан със стотачки и няколко петачки свили се край тях като бедни роднини.

В целия апартамент не можеше да се намери дори и чифт дантелени гащички. Лени беше толкова луд по катеричката си че не поемаше абсолютно никакви рискове. Единственият начин да задържи нимфата си у дома беше да я държи по-далеч от всякакви дрехи. И да исках, и аз не можех да измисля по-добър начин от тоя.

Когато се върнах в стаята, вече не я заварих на стола. Беше се изтегнала на дивана с цигара във всяка ръка, предизвиквайки ме да се приближа и да взема моята цигара. Приех предизвикателството. Посегнах да я взема, но не бях достатъчно внимателен. Тя се изви и заби горящия край в дланта ми и избухна в смях като видя как се изкриви лицето ми.

За нея всичко беше майтап. Чудесна малка катеричка. Тя и Лени сигурно имаха големи изпълнения.

— Преди малко спомена нещо как ще откриеш Вера Уест. — напомних и аз.

— Вера? О, аз съм казала, така ли?

— Може би ще е по-добре да питам Лени за това. Кога ще се върне?

Тя се заизвива на дивана като правеше движения които бяха навярно предназначени да забравя за какво съм дошъл тук.

— О, няма да го има поне няколко часа. — ухили се тя.

И аз можех да играя подобни игри. Щеше да бъде чиста загуба на време, беше прекалено гола, за да ми действа възбуждащо. Трябваше да използува завеса или нещо подобно. Каквото и да е. Хвърлих запалената цигара и тя се приземи точно върху корема и. Очите и малко остана да изскочат и тя се сгъна на две с ужасно проклятие. Беше още по-забавно от номера с бучката лед.

Изсмях се и тръгнах към вратата. Извих глава към нея с мисълта че се готви да ме замери с нещо по-тежко. За дама като нея беше нищо да загуби за миг разсъдъка си.

По дяволите, тя дори не беше ядосана. Хилеше се и очите и блестяха по-силно и от косата и.

— Имам наум някои неща които ще направя с теб за това. — каза тя. Паузите между думите и ме накара да забавя крачка. — Когато се върнеш. — добави меко тя.

Натиснах бутона и зачаках асансьора да се качи на етажа. Отражението ми се хилеше от вратата в черното стъкло на прозореца. Брей, тоя Линкасъл си го биваше. Да ти скочат две такива страхотни парчета само за половин час.

Апартаментът на чистача беше на гърба на зданието. Беше късокрак, плешив и беззъб, но от хилядите варели с боклук мускулите му бяха станали като корабни въжета. Преди да го заговоря, помахах пред очите му десетдоларова банкнота и му позволих добре да я огледа.

Хареса я.

Показа ми венците си и я измъкна от пръстите ми.

— Влизай.

Махна от един стол чифт ризи за пране във всекидневната и ми кимна да седна. Заситни през стаята и седна срещу мен, като не преставаше да си играе с банкнотата.

— Значи търсиш новини, а? За кого? За Серво? Или за курвите на последния етаж?

— Бързо схващаш май, а?

— Че как. Тия са единствените, за които някой ще плати за информация.

— Че кой друг се интересува?