Дългото очакване

И наистина видът му беше царски. Такъв му беше и костюмът на черно-бели райета. Царско му беше и безупречно избръснатото лице. Царски му бяха и тъмните вежди и започналата да посребрява по слепоочията коса. Царска му беше и охраната, състояща се от двама юнаци яхнали тапицирани столове, чиято единствена грижа в живота бе да бдят ден и нощ над живота на скъпия им суверен.

Лени Серво седеше и ме гледаше с поглед който се стараеше да изчисти от всякакво изражение.

Приветствах го със:

— Здравей, левак. — и се ухилих на усилието с което стегна устата си. Около носа му изпъкнаха бели ивици.

Боклукът с дървено изражение на лицето си не можеше да повярва на очите си. Той се изправи бавно от стола си, изглади с ръка гънките от зеления си габардинов костюм и разлюля ръце покрай тялото си. Трепереха съвсем отчетливо. Очите му се бяха превърнали в малки черни цепки над побелелите му устни и той изрече:

— Ти, мръсен кучи сине, ти…

Другият юнак предпочете да остане на мястото си, опитвайки се да разбере какво става.

Гласът на Лени прозвуча като приятно, леко дрезгаво излайване. Беше кадифен, но ако повдигнехте кадифето, отдолу щяха да лъснат кучешките зъби.

— Сядай, Еди. — заповяда му той. — Мистър Макбрайд просто е дошъл да се видим, нали няма да забравиш?

През цялото време не отделяше подигравателния си поглед от мен.

Атмосферата на стаята буквално беше изпълнена с ненавист. Или може би страх. Сляпа и неконтролируема емоция. Тя правеше Лени обтегнат като струна, дори и да полагаше всички усилия да го скрие. Всички ме гледаха така, сякаш бях някакъв каприз на природата. Пъхнах цигара в устата си и я запалих като им дадох още малко време да ме огледат от всички страни и когато реших че вече имат добра представа за мен, придърпах един стол с крака и се отпуснах на облегалката му. Издухах цигарения дим в лицето на Лени, без изобщо да прекъсвам усмивката си.

Момъкът, когото Лени беше нарекъл Еди, ме напсува отново.

Казах:

— Аз се върнах, авер. И искаш ли да знаеш защо?

Някакво малко мускулче помръдна в горната част на бузата му. Ъгълчето на устата му се раздвижи и той понечи да се усмихне.

— Чакам да чуя.

— Къде е тя, Лени?

Усмивката му изчезна моментално.

— Това е нещо, което и аз бих искал да знам. — каза той.

Размърда се на бюрото си.

Аз се ухилих още повече.

— Ти си такъв мърляч, Лени, че просто се чудя какво толкова е намерила в тебе.

Оскърблението ми не можа да го засегне ни най-малко. Дори и не почервеня. Просто ме изгледа. Но в стаята имаше същества които не притежаваха самообладанието му.

Търпението на дребосъка се беше изчерпало напълно. Той излетя от стола си и ако Лени не беше протегнал крака си да спре полета му, сигурно щеше да ме връхлети. Очите му се бяха издули като на гигантска жаба, а лицето му се беше свило на топка. Въздухът излизаше и влизаше в него на пресекулки.

— Пусни ме да му кажа аз на него! Пусни ме да го обработя така, както му бях обещал!

Лени го срита нежно с крак.

— Всяко нещо с времето си, Еди. Мистър Макбрайд е наясно с това, нали мистър Макбрайд?

Опънах още веднъж от цигарата си и погледнах отгоре дребната отрепка. Само за забава протегнах ръце, сграбчих го за раменете и го запратих във въздуха през стаята. Той се блъсна във стола, прекатури го и получи един пепелник за десерт.

Никой не пророни дума. Никой не обели зъб. В продължение на минута в стаята беше тихо като в гробница и когато лицето на Лени се обърна към моето, беше мъртвешки бяло.

— Бабаити го раздаваме, а?

— Аха.

— Май забравяш много бързо, а?

— Аха.

Той се отблъсна от ръба на бюрото и ме загледа докато успее да си върне гласа.

— Не трябваше да се връщаш. Наистина не трябваше да се връщаш.

Настъпах педала до края. Не знаех какви бяха правилата на играта, играчите или резултата, но ми правеше удоволствие да я играя. Казах му:

— Трябва ми Вера, Лени. Ако изобщо имаш някаква представа къде е, побързай да я споделиш с мен. Знаеш какво ще ти се случи, ако не го направиш, нали?

Лени не ме разбра. Той беше цар и никой не можеше да си позволи да му говори така. Другият момък обаче с белега от нож на лицето ме схвана отлично. Ченето му увисна и ни гледаше като млад селскостопански работник при първото си посещение в театъра. Горещият дъх на Лени пареше лицето ми.

— Макбрайд…

И тогава го ударих. Ударът ми върна останалите му думи в гърлото и го завъртя около ъгъла на бюрото му. Той го сграбчи, увисна на него и се свлече на пода. Смачках угарката върху бюрото му и излязох от стаята му. Горилата продължаваше да преживя седнал пурата си. Устата му беше разчекната до ушите, но когато ме видя, бързо я събра. Очевидно не беше имал и съмнение за това кой раздава шамарите в светилището зад гърба му.

— Трябваше да видиш какво стана вътре. — казах му аз. — Голям майтап беше.

Оставих го да размишлява върху думите ми и отворих вратата към голямата приемна. Пейките бяха опустели и красавицата тъкмо загръщаше царските си рамене в испанска пелерина, която и връщаше порядъчността. Видя ме и се усмихна.

— Свършихте ли?

— Засега. В къщи ли си отиваш?

Очите и погледнаха часовника. Беше точно пет.