Дългото очакване

Някаква табела предупреждаваше че алкохол на лица под осемнайсет години не се сервира, но ако можех да получа по долар от всеки присъстващ под горната възраст, джобът ми щеше да увисне до земята. Повечето от тях бяха дошли със съвсем определена цел и отпиваха със скъпернически глътки, като се оглеждаха с надеждата да хванат някой левак да ги почерпи.

Изпих си бирата и се преместих в съседното заведение, което нямаше синия знак на прозорците си. Бирата тук беше десет цента, но въпреки това нямаше дори един клиент. Барманът хвърляше центове в нещо което изглежда го бяха взели от музея на игралните автомати. Видя ме и спря.

— Откъде го изровихте? — запитах го аз.

— Шефът го държеше в избата още от времето на забраната. Какво ще пиете?

— Бира. Защо няма никой?

— Вие май сте нов тук?

— Да.

— Аха. Идват по-късно. Като затворят навсякъде или като им свършат парите. Ние сме им последното пристанище.

— Трябва да докарате някой нов „бандит“.

— Кажете го на шефа ми. Той е от ония магарета със самостоятелно мислене, такъв е той.

— Не иска да играе по правилата на Серво, а?

— Останах с впечатление, че сте отскоро тук.

— В тоя град новините се разпространяват мълниеносно.

— Така е. Още една бира?

— Давай.

Постави я пред мен, извади една и за себе си и аз го запитах:

— Знаеш ли, че можеш да ми помогнеш. Търся едно момиче на име Вера Уест. Роднина ми е, разбираш ли? Преди пет години беше загазила покрай някаква история в банката тук в града и после потъна някъде. По едно време се влачеше със Серво.

Барманът отпи от бирата си и направи няколко кръгчета с чашата по плота.

— Около Серво винаги има много жени.

— Тя е блондинка, с коси като пресен мед.

— Добре сложена?

Не можех да гарантирам, но жените обикновено умеят да компенсират евентуалното ощетяване от страна на природата, така че кимнах с уверен вид.

— Имаше преди време едно страхотно парче, което обираше точките. Беше блондинка.

— Спомняш ли си как се казваше?

Той продължи да прави кръгове с чашата.

— Слушай, приятел даже и да знаех, пак нямаше да ти кажа. Имам жена и деца. Хайде да спрем дотук.

— Страхуваш се Серво да не ти се разсърди?

— Не съвсем… той е твърде голяма клечка, за да си цапа ръцете лично. Да не говорим повече.

— Разбира се, разбира се. — побързах да се съглася с него аз. — Но нали знаеш как е. Много искам да я намеря.

Той проговори повече на отворената врата, отколкото на мен.

— Момичетата на Серво обикновено свършват по бордеите. Пробвай в квартала с червените фенери.

Глътнах остатъка от бирата и му бутнах обратно рестото.

— Ще опитам. Благодаря ти за съвета.

Той прибра рестото с кимване и докато изляза, започна да захранва с него игралния автомат.

На улицата беше адски горещо. Небето беше оловно сиво и от изток се надигаха буреносни облаци. Това не изглеждаше да тревожи особено хората по улиците. При наличието на чудесните климатични инсталации, с които бяха оборудвани заведенията белязани със синьо по прозорците, лошото време не беше проблем. Изглежда това беше поредният монопол на Серво.

Разхождах се безгрижно по улиците, сякаш изобщо не бързах за някъде. Шлях се така повече от час като размишлявах кое беше онова което движеше града. Не беше трудно да се отгатне при наличието на полиция, която вадеше душите на местните жители за просрочен паркинг, докато някой с регистрационен номер от друг щат можеше да си отиде необезпокояван след извършено убийство. Много удобно.

Или като сладкарницата, където си купих вестник, и видях как един момък в крещящи спортни дрехи натъпка цяла купчина банкноти в едно куфарче и го връчи на друг момък, когото чакаха отвън в кола със запален двигател.

Или като момъкът със скъпия костюм, който се беше натряскал още от рано, и когото полицаите въвеждаха много внимателно в колата със заръката от собственика на бара да му купят билет и да го качат на влака.

Или като ваксаджийчетата, които за половин долар превиваха гръбнак до скъсване над обувките ви, а много често даже и оставаха без него.

О, Линкасъл действително беше голям град. Голям.

И в този момент видях Линдзи. Пиеше кола на щанда на една модерна версия на стар колониален магазин. Светлинната реклама над входа освен името на собственика и заведението „При Филбърт“ предлагаше пълен списък на всичко което можеше да се намери вътре. Наляво храна и лекарства. Безалкохолни напитки вдясно и по-нататък бира. Железария, бои и домашни принадлежности в средните проходи. В дъното се предлагаха всички видове канцеларски стоки.

Влязох и седнах до него. Също като паякът и мис Мъфет.

— Как си, ортак? — запитах го аз, но той дори не ме погледна. Лицето му се стегна около устата и сламката малко остана да бъде прегризана на две.

— Да не ти е отхапала котка езика? — запитах го съчувствено аз.

Той бавно се обърна към мен.

— Джони, изглежда че нехаеш за здравето си.

— Който ме види, всеки ми го натяква.

— Вслушай се и в моите думи.

— Тогава си намери някои по-интелигентни ченгета. Това театро, което ми разигра сутринта, беше пълна безвкусица.

— Изглежда, познаваш добре ченгетата.

Поръчах си кока кола и сандвич.