Дългото очакване

Успяхме да изпълзим на петнайсет метра, когато избухнаха резервоарите. Буквално ни закопа в земята и наоколо заваляха парчета от автобуса. Отново загубих съзнание, само че вторият път дойдох на себе си на тъмно.

Другото момче беше намерило някакъв поток и ме беше потопило в него. Ръцете ми изглеждаха като сурово месо и първото нещо, което ме блъсна в главата, беше когато установих че съм си загубил паметта. Толкова се развълнувах, че отново изгубих съзнание. Два дни по-късно се съвзех в болницата на компанията. Момчето успяло да спре минаваща кола и повикали помощ.

И тук вече идва смешното. Когато се съвзех в болницата, помислих че полудявам. Лежах на леглото и виждах себе си. Шибано, нали? Трябваше да си свидетел как се почувствувах аз. Наложи се един доктор, две сестри и самият Чарли Дейвитсън да ме убеждават, че съм нормален. Момъкът на съседното легло беше абсолютното ми копие, и ако се бяхме родили близнаци, едва ли щяхме да си приличаме повече.

О, ако имаше полудели, то това можеха да бъдат само докторите. От възбуда. Поради два наистина изключителни случая: първо, че аз действително бях получил амнезия, и второ поради изумителната ни прилика. Другият се казваше Джони Макбрайд. Моето име беше изписано от вътрешната страна на ризата ми, и това беше всичко. Багажът ми беше изгорял напълно в пожара. Цялата фирмена документация и личните документи бяха изгорели също. Някои от чантите бяха изхвърчали надалеч и това ги беше спасило. Тук Джони имаше по-голям късмет от моя.

Но така или иначе, от тоя момент станахме неразделни. Всичко вършехме заедно. Правехме поразии за десет души и ни кръстиха „Дяволските близнаци“.

Поех дълбоко от дима и го задържах в гърлото. Десетки пъти си го бях преразказвал на ум, но когато дойде да го изразя на глас, думите идваха трудно.

— Преди няколко дни работехме на един мост. Подхлъзнах се и увиснах на осигурителното въже. Висях на петдесет фута от земята. Вятърът беше много силен и блъскаше въжето над мен в една греда, която го стържеше, и то бързо. Не ми оставаше много време и ситуацията изглеждаше безнадеждна, но Джони се спусна по собственото си въже, за да ме завърже за себе си. Миг преди да го закопчее въжето му се скъса и той политна надолу. Мен успяха да ме издърпат.

Два дни търсех останките му, за да ги погреба. Доколкото знаех от него, той нямаше семейство. Взех личните му вещи и ги разгледах. Разбираш ли, Джони никога не говореше за себе си. Разбрах защо. Намерих писмо, което беше започнал да беше, но не успя да довърши. Беше го пъхнал сред някакви стари боклуци и очевидно го беше забравил, но от него разбрах какво беше преживял.

Помня го дума по дума. Искаш ли да го чуеш?

Едва улових кимването му.

— „Изхвърлиха ме от Линкасъл преди пет години. Отнеха ми парите, отнеха ми честта, отнеха ми момичето. Отнеха ми всичко, което имах и тя се смееше докато го вършеха. Смееше ми се защото беше част от цялата мръсотия, а аз я обичах. Тя се смееше и тогава, когато тръгна с него, докато онова садистично копеле, което работи за него, се опита да ме убие с нож. И аз побягнах. Бягах, бягах, и никога няма да спра да бягам, докато…“ и така завършва писмото.

— Не чух никакви имена. — каза Логан.

— Точно така. Нямаше никакви имена. Не са ми необходими. Ще ги намеря и без да им знам имената и знаеш ли какво ще се случи тогава?

Зачака ме да му кажа. Оставих го малко да погадае. Хилех се като някакъв откачалник, докато той се мъчеше да отгатне и накрая успя.

— Защо правиш всичко това? — запита ме той.

— Защо? Защото Джони беше най-добрият ми приятел, който някога съм имал. Той беше толкова добър, че загина докато се опитваше да ме спаси и се кълна в бога, че ще върна всичко онова което са му отнели. Чуваш ли ме?

— Това е голяма приказка. Много неща ги вземаш на доверие. Без изобщо да си бил в течение на нещата, си категоричен че той не е виновен.

Изправих се и пъхнах цигарите в джоба си. Той беше точно зад мен.

— Две години са предостатъчни, за да опознаеш един мъж що за човек е. Когато си с него двайсет и четири часа в денонощието, ядеш, спиш и се биеш рамо до рамо с тоя човек, ти е пределно ясно на какво е способен и на какво не. Джони не е убил никого.

Бяхме стигнали средата на дансинга когато Логан ме потупа по рамото да спра. Имаше нещо заканително в лицето му и стойката му. Полюшваше се на петите си, а ръцете се олюляваха покрай тялото му, също като някой боксьор.

— Историята е много интересна, Джони, но аз си имам начин да проверя доколко е истинска.

— Казах ти как можеш да разбереш това.

Устните му отново оголиха зъбите.

— Имам по-сигурен начин да разбера дали си Джони Макбрайд или не.

Десният му юмрук беше толкова бърз, че едва сварих да се гмурна под него, но въпреки това получих усещането че някой ми отпра горната част на черепа. Намерих го с отворена длан по врата, а юмрука на другата ръка забих с всичка сила в корема му, като едновременно с това блъснах тялото му в стената. Още веднъж го изблъсках в червата и той се сгъна на две върху рамото ми, сграбчих го с двете си ръце и го запратих на пода.