Дългото очакване

— Знаеш ли, проумях го още преди да загреят ченгетата. Тъй като Вера беше секретарка на Гардинър, тя имаше достъп до много поверителна информация, до която ти като обикновен банков служител не можеше да се добереш. Справил си се превъзходно като си я накарал да ти даде ония книги без да възбудиш любопитството и. И си обработил чудесно сметките. Само дето твоите сметки излезли малко криви, защото докато си в отпуска и пристига държавният финансов ревизор. Спипали те по бели гащи, нали? Документите отишли в Миноу и той издал заповед за издирването ти, само дето не успя да те открие, защото ти го изпревари. Ти беше толкова пъргав, че успя да му теглиш куршума.

— А Вера? — запитах го аз.

— Това е нещо, което искам ти да ми го кажеш, Джони. Аз искам да знам защо момиче като Вера плю върху себе си и се повлече накрая с това чудовище Лени Серво. Искам да знам защо накрая се превърна в една красива пияна негодница, която можеше да накара Серво да изглежда добре дори и когато беше паднала на дъното.

— Къде е сега тя, Логан?

— Бих искал да знам. Изчезна преди три години. — Устата му се изкриви жестоко. — Това и го направи ти, мръсно вонящо страхливо копеле. Нашият велик герой, Джони Макбрайд.

Ръцете му се устремиха към мен над масата. Бавно. Лявата му ръка по-напред от дясната, така че да не мога да избягам преди да ме е сграбчил.

— Джони Макбрайд е мъртъв. — казах аз.

Ръцете му замряха, сякаш спрени от невидима стена. Погледна ме сякаш бях луд или нещо подобно, като се мъчеше да не ми повярва, но нямаше друг начин, защото аз си седях спокоен пред него и пушех безметежно, без да ме е грижа че един бивш боксьор иска да ми свети маслото. Едва дочух шепота му:

— Какво?

— Макбрайд е мъртъв. Падна от скелето на един мост в реката и успяха да намерят само няколко парчета с месо с късове парцали от него. Беше надробен сред бързеите и аз лично погребах това което беше останало от него преди не повече от две седмици.

Не можеш да разказваш на някой за смъртта на човек, който седи срещу него, пуши и разговаря. Не можеш да го убедиш с едно изречение или две. Не, първо трябва да бъде потопено дълбоко, да се помете от въртопа, и после да изплава на дребни парченца, които нямат никакъв смисъл, и да се оформи на лицето ти като тебеширена маска, бяла и напрегната малко повече от нужното.

Краката на Логан се отпуснаха и той се размърда на ръба на пейката.

— Лъжеш!

— Има официален документ за смъртта му, и ако искаш, можеш да провериш.

Никой не можеше да произнесе подобни думи и да не му повярват. Знаехме го и двамата и въпреки това лицето му запази циничното си изражение, когато произнесе:

— Кой си ти тогава, по дяволите?

— Това, — казах му аз, — е нещо което бих искал да узная и аз.

— Ти си луд! Луд за връзване!

— Точно обратното, Логан, нормален съм повече и от нормалните хора. Възможно е да изглежда налудничаво, но такава е истината, и както ти казах ще ти струва само един телефонен разговор да се увериш сам в това. В Колорадо има една компания на име Дейвитсън Констракшън. Строят мостове и копаят нефтени кладенци. Обади се по телефона и питай някой от началството.

Ръката му покри лицето, така че виждах само очите му.

— Продължавай.

— Вярваш ли в съвпаденията?

— Понякога.

— Точно това се случи с мен. Случайност, която няма да се повтори и след хиляда години. Ще ти разкажа за мен и Джони за времето от което имам спомени, а това са само две години. Когато ти казах, че не знам кой съм, това беше вярно, но не беше цялата истина. Знам кой съм, и това е всичко. Знам че се казвам Джордж Уилсън защото бях с тази самоличност по време на нещастния случай, но нямах нито адрес нито биография, нито можех по някакъв начин да разбера кой съм и откъде съм дошъл. Не знам дали имам досие в полицията или съм служил в армията, защото нямам папиларни линии на пръстите. Виждаш ли?

Обърнах дланите си към него и той кимна навъсено.

— Чух за това.

— Това е само част от историята, Логан. Спомням си някакви си дванайсет часа преди да се случи нещастието, и това е всичко.

— Да ги чуя.

Извадих цигара и я запалих.

— Преди две години компанията Дейвитсън изпрати автобус да набере малко нови строителни работници. Петнадесет човека се записаха, хвърлиха багажа си върху автобуса и направиха един последен рейд в града. Същата вечер в единайсет автобусът отпътува за лагера с петнайсет пияни до козирката мъже.

При спускане надолу по един стръмен участък автобусът излезе от пътя, блъсна се челно в една скала и накрая избухна на дъното на една клисура. Спомням си как нещо ме блъсна в главата и полетях във въздуха.

Трябва да съм лежал в безсъзнание не повече от три-четири минути. Като се съвзех, видях че автобусът гори здраво и във въздуха се носеше аромата на човешко печено. Не беше особено приятно. Някой пищеше та се късаше и видях един момък затиснат от бронята и как пламъците пълзят към него. Успях да допълзя до него и да повдигна желязото което го притискаше към земята. Така загубих папиларните си линии. Шибаният метал беше нажежен до червено.