Дългото очакване

Острието на ножа в ръката на Еди изскочи и се прибра няколко пъти.

— Шибай я, Лени! Зарежи мангизите!

— Не! — Той ми показа зъбите си. — Казах ти че това момче тук има мозък, Еди. Не е зле да вземеш пример от него. Тия дни някой ще я потърси. Ако тя е духнала сама от друга страна няма логика мангизите да остават в банката. — Той полуизвъртя глава през рамо. — Еди… ти знаеш къде стоят документите за банката в апартамента. Иди ги вземи. Донеси и бланка за теглене.

— Как по дяволите ще карам с тоя гипс?

— Лобин ще шофира.

Високият изгрухтя съгласието си.

Пъпчивият се обади и той:

— Искам и аз да си ходя. Нещо не ми е добре.

— Окей, пръждосвай се и ти, педал. А вие да бъдете тук след половин час.

Значи не бяхме много отдалечени от града. Половин час. По четвърт до там и обратно. Къщата беше точно на края на града до реката.

Тримата излязоха заедно. Двигателят на колата изрева, гумите превъртяха със свистене по мокрия чакъл и колата се втурна към пътя.

Лени ми хвърли един поглед, огледа и сгърчената в краката ми фигура и излезе от стаята. Чух го да спуска резе на някаква брава и да го пробва.

Разполагах с най-много десет секунди преди да се върне в стаята. Не повече. Десет шибани секунди които щяха да решат дали да живея или да умра. Ритнах я с всичка сила в ребрата и тя простена. Ритнах я още веднъж и я подхвърлих във въздуха на половин метър от стола. Подпъхнах обувката под брадичката й и я повдигнах.

— Чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти говоря? По дяволите, кимни или дай някакъв знак!

Очите й бяха празни. Едното мигаше бързо.

— Слушай внимателно! — Думите рукнаха от устата ми в задъхан шепот. — На десния ми крак под крачола има пистолет, в едно джобче на панталона е. Протегни си ръката и го пипни. По дяволите, Троя, по-бързо! Да не ти се умира? Само след секунда и ще е тук!

Очите й продължаваха да гледат безсмислено. Отпуснах си крака и го прибрах, а главата й клюмна отново в момента в който Лени влезе в стаята. Той затвори вратата след себе си, оголи хищно зъби и се приближи към нас.

Отново замахна и устните ми цъфнаха и двете. Сива мъгла покри съзнанието ми. Когато се съвзех и отворих очи пак ме удари, но тоя път вече беше дежурен удар, в който не вложи душа.

Успях да задържа главата си изправена и да проследя как обработва повторно Троя. Дяволът отново надзърташе от очите му. Риташе я в стомаха докато я преобърна с лице към пода. Всичката омраза и ненавист събрана в него за всичките изминали тия години се изля от него и той спря чак когато не му остана въздух. Остави я да лежи на пода и се върна на масата. Два пъти вдига пистолета и го насочва към нас. И двата пъти го отпущаше надолу. Петдесетте бона в банката бяха прекалено много пари за да се позволи да ги загуби.

Накрая пусна пистолета на масата и си придърпа един стол до нея. Троя простена. Устата и бръщолевеше неясни като на бебе звуци, които обагриха устните й в алено. Пръстите й се бяха превърнали в разкривени кървави нокти докато се довлече до стола ми по пода със затворени очи.

Едната й ръка застина върху обувката ми, а с другата се вкопчи за крака ми и с огромна усилие се повдигна до седнало положение. Лени избухна в смях.

— Защо не й подадеш ръка, Макбрайд? Защо не помогнеш на дамата? Ти обичаш да помагаш на дамите, нали? Тогава подай й ръка, не виждаш ли че има нужда от помощ?

Толкова смешно му се видя това че отметна глава назад и се разтресе целият от смях чак докато му потекоха сълзи от очите. Седеше и се късаше от смях, вонящо прасе, кучи син, дребен изнудвач, а не онзи Лени Серво който умираше за скъпи офиси и изтънчени тоалети. Пред мен седеше невзрачният и дребен уличен хулиган и се смееше, та се късаше от смях.

Така се кикотеше че не видя как Троя обгърна крака ми плъзгайки ръка в крачола ми и измъкна пистолета. Продължаваше да се смее дори и когато тя се отпусна по гръб на пода защото беше на края на силите си. Молех се най-горещо когато изведнъж смехът секна.

Лени избълва проклятие, сграбчи пистолета от масата и стреля в нея. Разнесе се оглушителен гръм, острият мирис на изгорял барут изпълни помещението и за миг Лени застина в изправено положение, на лицето му се изписа изненада от получения в гърлото куршум.

Не падна. Просто се сгъна и се свлече на пода с кръстосани крака. Секунда или две остана седнал после клюмна напред и се захлупи по лице.

— Браво! — казах аз.

Тя ме изгледа със съжаление. Притисна гърдите си с едната ръка, а с другата се опита да спре кръвта която струеше от устата й. Лени също не беше пропуснал. Тя умираше и го знаеше. Броени минути я деляха от смъртта.

Мислите ми явно се бяха изписали на лицето ми, защото зъбите й се оголиха от усилието с което се придърпа с една ръка към мен. Исках да й кажа да не се мъчи напразно, но не можах. Исках да и кажа поне последните си минути да ги изживее в покой и да не се опитва да направи нещо което нямаше да успее.