Дългото очакване

Пръстите й напипаха възлите зад гърба ми и направиха вял опит да ги развържат. Усещах как дереше кожата ми с краищата на разпраните си нокти в напразните й опити да се пребори с възлите и как нещо бълбукаше и се надигаше в гърлото й. Бяха прекалено стегнати. Не можеше да ги разхлаби и двамата го знаехме.

Вдигна поглед към мен и посегна към пистолета. Когато видях какво се кани да прави да прави замръзнах. Дулото на пистолета се наведе и опря на възлите. Разперих колкото можах по-широко длани за да не ги засегне куршумът. Казах и още една молитва да не засегне и мен.

Тя дръпна спусъка и пистолетът подскочи от ръката й. И двете ми ръце изтръпнаха от детонацията и усетих че куршумът беше отнесъл късче месо от едната ми длан. Това не ме притесняваше. Опънах въжетата, изпсувах и опитах отново. Поддадоха едва на третия път и аз се стоварих върху нея на пода с парчета от въжетата все още по китките ми.

Тя ми се усмихваше. Беше прекрачила с единия крак в Отвъдното, но продължаваше да се усмихва. Едва я чух като ми каза:

— Съблечи ме.

Секс на финала? Поклатих глава.

— Съжалявам, дете. Никога няма да разбереш колко много съм ти задължен.

Погалих я по бузата, приведох се и я целунах по челото. Очите й се притвориха при това и после се отвориха за последен път.

— Съблечи ме. — повтори тя.

Очите й се затвориха.

И това беше всичко. Тя вече беше в Отвъдното. Прокарах ръка по подпухналите устни и си помислих колко хубаво щеше да бъде Лени да беше останал жив, за да го пипна с ръцете си. Троя, прекрасната червенокоса Троя, която не носеше дрехи. Искаше да бъде гола когато умре. Също като каубоите с техните ботуши. Беше важно за тях. Може би беше важно и за нея.

Пръстите ми още бяха твърде безчувствени, за да се справят с копчетата. Сграбчих я за тъканта около шията й и я разпрах до долу. Нежно. Измъкнах я от нея и направих същото нещо и с комбинезона й.

И тогава разбрах защо беше толкова важно за нея да умре гола. Беше важно за мен, ето защо. За стомаха й беше залепена със скоч снимка. Тя беше на нея без дрехи. В легло.

И не беше сама.

Седях на пода до мъртвото й тяло и се смях до полуда чак до момента в който чух отвън да спира кола. Сграбчих двата пистолета и отидох в съседната стая където зачаках до вратата в мрака. Еди, Пъпчивия и високия мъж на име Лобин минаха покрай мен и влязоха в стаята където смъртта бе започнала своето парти.

Лобин беше най-бърз и посегна към пистолета и аз го прострелях в главата. Пъпчивият нямаше неговия късмет. Можеше да живее ако не се беше опитал да изпълни наемните си задължения. Получи куршума в гърдите си и умря в ридания.

И накрая остана Еди Пакман.

Прав бях когато казах че прилича на плъх. Един плъх може да бъде изобретателен ако счита че има шанс, но когато е притиснат в ъгъла всичките му инстинкти го напускат и се превръща в страхлив гризач с остри пожълтели зъби и очи които се стрелкат наляво и надясно да открият спасителна дупка.

Еди Пакман беше такъв плъх. Предишният Еди го нямаше вече. Беше се смалил, гипсовата му превръзка се беше превърнала в тежък израстък чиято тежест го притискаше надолу при всяко негово движение.

— Еди — казах аз, — когато се върнах в тоя град обещах да свърша няколко неща преди да си отида. Първото беше да убия един човек. Второто да натроша нечии ръце. Твоите.

На пода се въргаляха още два пистолета. Вдигнах ги и ги хвърлих на масата, като прибавих към тях и другите два.

После се запътих към Еди.

Той опита шанса си с ножа като го отвори в момента на скока си върху мен.

Шанс. Това му и остана. Сграбчих го за китката, изтръгнах от пръстите му и го захвърлих в ъгъла. Той риташе, пищеше и ме дереше с нокти докато го занеса до масата, запищя отново когато положих здравата му ръка на ръба и припадна когато се облегнах на нея и костта изпращя на две. Изчаках го да се върне в съзнание, разбих гипса върху счупената му ръка с дръжката на пистолета, положих и нея на ръба на масата и я разтроших цялата.

Еди беше отправил очи към тавана, които не виждаха нищо.

Пистолетът на Лобин беше най-добрият. Служебен. Имаше резервни патрони в колана му които също прибрах. Значката му още стоеше забодена на сакото му под дъждобрана. Щяха да си мислят че е загинал при изпълнение на служебните си задължения и можеше да го наградят посмъртно с медал или даже да го погребат с военни почести.

Излязох вън на дъжда и седнах зад кормилото на колата. Лимузината на Еди беше паркирана зад нея. Завъртях стартера, включих на скорост и потеглих. Недалече от къщата светлините на Линкасъл образуваха зарево под облаците.

Скоро светлините щяха да имат нормално работно време. А някой ден дори и градът можеше да се върне отново към нормално съществуване.

Но затова трябваше някой първо да умре.

Глава тринадесета