До Сатаната — седем крачки!

Тя безспорно бе много нервна и за миг не предположих, че това е заради мен. Няма никакво съмнение, че тя бе разбрала зловещото значение на думите на Сатаната вчера вечерта. Може би я бяха измъчвали предчувствия. Но сега тя знаеше точно. И независимо от това тя се бе безпокоила за мен. Аз се приближих до нея.

— Сатаната ми даде да се разбере, че състоянието на здравето ми и съдбата на огърлицата са тясно свързани — казах аз. — И естествено аз се придържах буквално към дадените ми инструкции. Следващата крачка е да ви предам украшението.

Свалих огърлицата от кукичките в джоба.

— Как се включва светлината? — запитах аз. — Искам да се убедите, че ви давам това, което е нужно на нашия шеф и господар.

— Не… не запалвайте лампата — прошепна тя. — Дайте ми тази проклета огърлица!

Разсмях се. Колкото и де ми бе жал за нея, не успях да се сдържа. Хванах пръстите й. Тя не се дръпна. И след малко се притисна до мен като изплашено дете. Да тя бе така прилична на дете, когато в тъмнината плачеше и стискаше дланите ми. В себе си на седем езика проклинах Сатаната и усетих да се разгаря студена и неумолима ненавист. Накрая тя нервно се разсмя и се дръпна.

— Благодаря ви, мистър Киркхайм — каза тя спокойно. — Вие винаги сте много внимателен.

— Мис Демерест — отвърнах рязко, — стига сме си разменяли удари. Вие сте изплашена и знаете защо. Аз също.

— От какво пък да се страхувам — запита тя.

— От съдбата, която ви готви Сатаната. Вие сте запозната с нея. И ако във вас има още някакви съмнения, то, разрешете ми да забележа, в мен не останаха никакви, след като си тръгнахте от стаята през миналата вечер.

Настъпи мълчание и после от мрака се чу гласът и, изплашен и пълен с отчаяние:

— Той иска… да ме вземе! Той… ще ме вземе! Каквото и да сторя, ще го направи! Искам да се самоубия, но не намирам сили! Не мога! О, Боже, какво да направя? О, Боже, кой ще ми помогне?

— Аз ще се опитам да ви помогна, ако ми разрешите.

Тя не отвърна веднага, продължи да седи мълчаливо и да се овладява. Неочаквано се запали светлина и като ме гледаше с насълзени очи, тя каза, че е взела твърдо решение:

— Мистър Киркхайм, защо се спряхте след втората следа? Вие искахте да продължите изкачването. Сатаната ви заставяше да го направите. Защо спряхте?

— Защото чух вашият глас. Вие ми казахте да не вървя повече нагоре.

Тя рязко изхлипа.

— Истината ли казвате, мистър Киркхайм?

— Кълна се на Господа. Сякаш бяхте до мен, докоснахте ме по рамото и ми заповядахте да се върна. Да спра, да не се качвам повече. Тези дяволски неща, короната и скиптърът, ме призоваваха с хиляди гласове. Но когато ви чух, или помислих, че ви чувам, техните гласове изчезнаха.

— О! — в очите на Ева се появи възхищение, страните и загубиха необикновената си бледност и произнесеното възклицание прозвуча като песен.

— Вие ли ме извикахте? — запитах аз шепнешком.

— Гледах как се изкачвате, намирах се в тъмното… с останалите — каза тя. — И когато пламна втората стъпка на Сатаната, аз ви изпратих с всички сили предупреждение. Отново и отново ви молих, докато стояхте в нерешителност: „О, милостиви Боже, който и да е той, дай му възможност да ме чуе! Позволи му да ме чуе! Господи!“; и вие ме чухте!

Тя млъкна, загледа ме с широко разтворени очи и бързо се изчерви.

— Вие сте познали гласа ми? — прошепна тя. — Но не бихте го чули и дори да го бяхте чули, не бихте му обърнали внимание, ако… ако не…

— Какво ако не? — подтикнах я аз.

— Ако нещо извън нас не е било готово да ни помогне — задъхано завърши мисълта си Ева.

Сега тя се изчерви до корена на косите си и аз бях напълно сигурен, че тя не каза за истинската причина, за която си мислеше.

Аз си бях съставил по-материалистична теория на станалото. Нещо в мен, а не извън мен, бе изострило чувствителността на мозъка ми. Аз никога не съм се сблъсквал с убедителни доказателства, че нематериалната енергия е способна да смекчи тръскането по неравния път на земното ни пътешествие. Винаги съм предпочитал помощта на доброто Провидение във вида, например, на дребничкия кокни-крадец с неговото прекрасно познаване на секретите на Сатаната. Но възможно е и така: и ако Ева вярва, нека си вярва на воля. Затова кимнах сериозно и я уверих, че прилича на истина.

— Сред хората на Сатаната няма ли такъв на който да се доверите, който може да бъде убеден да действа против него? — поинтересувах се аз.

— Не — отвърна тя, — Консърдайн ме харесва. Мисля, че би стигнал далеч да ме защити. Но е свързан със Сатаната. Всички те са свързани с него. И не само страхът ги държи, вие видяхте, какво се случи с Картрайт, но има и други причини. Той им плаща добре, мистър Киркхайм. Но не са само парите… Властта му над тях е ужасна… нечестива. О, на хората не им трябват само пари! И не само пари им дава! Вие дори не можете да си представите…

— Наркотици ли? — предположих без особено напрежение на въображението.