До Сатаната — седем крачки!

— Не говорете глупости — отхвърли го тя. — Вие добре знаете, какво е способен да даде Луцифер. И той може, и той го дава… и дори тези, които са загубили играта, се надяват на още един шанс… или да получат нещо от каприза му.

— Случвало ли се е нещо подобно?

— Разбира се. Но не мислете, че го прави от милосърдие.

— Вие искате да кажете, че това е просто игра. Той ги примамва със свободата, която изглежда така близка?

— Да — отвърна тя, — Иначе от отчаяние те ще престанат да бъдат полезни за него.

— Мис Демерест — рязко попитах, — защо смятате, че аз се различавам от останалите?

— Вие дойдохте при него не по своя воля — обясни тя. — И не сте роб на седемте просветващи стъпки.

— Но вчера бях много близо до това — казах аз със съжаление.

— Те не успяха да ви хванат — прошепна тя, — като другите. И няма да могат. Не бива, мистър Киркхайм!

— Не се каня да им давам такава възможност — мрачно отвърнах аз.

Вместо отговор ми подаде втората си ръка.

Погледнах часовника си и едва не подскочих.

— Остават ни само десет минути. А ние дори не сме си съставили нещо като план. Нужно е отново да се видим и колкото се може по-бързо. Трябва да продължим да мамим Сатаната.

— Това ще бъде много трудно — кимна тя. — Но ще се погрижа за това. Вие се досещате сега, че това е причината да се държа така оскърбително с вас на вечерята.

— Дори преди признанията на Сатаната, предположих нещо подобно — усмихнах се аз. — И вие разбирате, че моето не по-малко оскърбително предложение да ми бъдете дадена, е предизвикано от същото.

— Дори нещо повече — тихо каза тя. — Аз зная, какво мислехте тогава.

Аз отново погледнах часовника си. Оставаха само шест минути. Трябваше да стигнат.

— Чуйте ме — казах аз изведнъж, — и ми отговорете искрено. Кога за първи път ви мина през главата, че именно аз ще мога да ви помогна да се измъкнете от този капан?

— Когато ме целунахте.

— Ева — казах аз, — сега не ни е нужна някаква маскировка?

— Не — искрено каза тя. — И какво от това?

— Ето какво! — пуснах ръцете и, прегърнах я, привлякох я към себе си и я целунах. Тя ми отговори от все сърце.

— Какво съвпадение — прошепнах й на ухото. — Именно в този миг взех решение да приема участие в играта.

— О… Джим — въздъхна Ева и този път тя ме целуна.

Колата се движеше бавно. Аз безпомощно изругах графика на Сатаната.

— Ева — заговорих бързо аз, като и пъхнах в ръката огърлицата на Сенусерт. — Ти познаваш ли дребничкия англичанин на име Баркър? Да, електротехника? Изглежда той те познава.

— Да — отвърна тя с удивление. — Познавам го. Но как…

— Свържи се с него, веднага щом можеш. Нямам време да ти обяснявам всичко. Но можеш да му имаш доверие. Кажи му, да се промъкне в стаята ми в първата вечер след връщането ми. Да прави каквото ще, но да дойде при мен. Разбра ли?

Тя кимна и очите й бяха отворени широко.

— Направи така, че и ти да бъдеш там.

— Добре… Джим.

Погледнах часовника. Оставаха минута и половина. Ние ги използвахме по най-добрия начин. Но колата скоро спря.

— Запомни за Баркър — прошепнах на прощаване.

Отворих вратата и излязох от колата. Обелискът се оказа съвсем близо. Послушно го обиколих. Излязох на Петото авеню и видях на сто фута от себе си човек със същите дрехи като моите. Той размахваше бастунчето от Малака. Обхвана ме любопитство. Тръгнах към него и веднага се спрях. Щях да наруша инструкциите на Сатаната. А това най-малко ми се искаше в момента. Затова се обърнах неохотно, спрях едно такси и тръгнах към клуба. Искаше ми се да пея. Минувачите весело преминаваха край мен. Ева меко ме бе ударила по главата.

Изведнъж розовата светлина помръкна и песента заглъхна. Разсъдъкът ми се върна на мястото. Несъмнено, изчезването на огърлицата бе открито вече. Вратите на музея са затворени и не пускат никого без обиск. Вероятно тревогата е звучала, още когато съм се спускал по стъпалата. Възможно е аз да съм единственият, който е излязъл от музея.

Ако е така сигурно ще ме заподозрат. Аз нарочно бях привлякъл вниманието към себе си, не само на пазачите в коридора, но и вътре, в самата съкровищница. Те ме бяха запомнили. Защо съм избягал, независимо от цялата тази суматоха? Имал съм някаква причина. Каква? Само да изчезна с огърлицата!

Да предположим, че кражбата не е открита до затварянето на музея? Все едно, трудно ще ми бъде да обясня такова стремително напускане. Аз съм единственият, който не се е заинтересувал от станалото.

Нима Сатаната е пропуснал ход в сложната игра, нима е направил грешка в разсъжденията си? Или нарочно е планирал подозрението да падне на мен? Но то така или иначе ще падне на мен. С тези тежки мисли освободих таксито и влязох в клуба.

— Рано се връщате, мистър Киркхайм — усмихна се дежурният зад стойката, докато ми подаваше ключовете.

Съвършено ясно бе, че той не подозира излезлият преди няколко часа от тук Киркхайм и влезлият сега Киркхайм да са различни хора. Моят двойник действително е бил добър, помислих си аз.