До Сатаната — седем крачки!

— Не се вълнувайте — каза ми той. — Както каза добрият чичо доктор, бандитите не се обръщат към полицията за помощ. Вас не могат да ви отвлекат от Ню Йорк. Вървете спокойно с доктора и не се вълнувайте.

Време бе да свържа с този абсурд. Пъхнах ръка във вътрешния джоб и извадих портфейла си, където се намираха визитките ми, добавих към тях две писма и ги протегнах на полицая.

— Може би това ще ви накара иначе да погледнете на нещата — изрекох аз.

Той ги взе, внимателно прочете и ми ги върна с още по-голяма жал в очите.

— Разбира се, момко — тонът му бе успокояващ. — Нали ти казвам, няма никаква опасност. Да ви спра ли такси, докторе?

Направо се изумих. Погледнах го, после спътника ми, накрая визитката и пликовете. На всичките прочетох едно и също. И не вярвах на очите си!

На визитката бе изписано името „Хенри Уолтън“. А пликовете бяха адресирани до джентълмена, който се намира под грижите на доктор Майкъл Корсърдайн, на адрес, в който познах района на най-скъпо платените нюйоркски специалисти. Освен това портфейла, който държах в ръце, не беше същия с който започнах нощната си разходка преди един час.

Тогава разкопчах палтото си и потърсих етикета на шивача, на който трябваше да бъде изписано името ми. Но нямаше никакъв етикет. Неочаквано чувството ми на безопасност се изпари. Започнах да разбирам, че ще ме заставят да отида там, където не желаех. Дори от това място — станцията на нюйоркското метро.

— Чуйте ме — казах и в гласа ми повече нямаше смях, — вие ще направите голяма грешка. С този човек се срещнах само преди няколко минути в Бетъри парк. той настоя да тръгна с него. Къде? Не ми каза. Но трябвало да се срещна с човек, чието име не спомена. Когато отказах, той със сила ме обискира и ми взе оръжието. По време на тази борба той е сменил портфейла ми с друг, в който е бил поставил визитната картичка на Хенри Уолтън. Искам да го обискирате и да намерите моя портфейл, освен това искам, независимо дали ще го намерите или не, да ни закарате заедно в участъка.

Полицаят ме погледна съмнително. Моята искреност и очевидното ми здравомислие го поразиха. Нито външността ми, нито маниерите ми не подсказваха за разстроено мислене. От друга страна, ласкавото лице, добродушния поглед, биещите на очи възпитание и професионализъм на човека от Бетъри, съвсем не подхождаха на нагъл похитител.

— Нямам нищо против разпит в участъка, нито против обиска — каза моят придружител. — Но ви предупреждавам, че възбудата влияе зле на състоянието на моя пациент. Впрочем… повикайте такси.

— Не искам такси — възпротивих се аз твърдо. — Ние ще тръгнем само в полицейска машина и ако ни съпровождат полицаи.

— Момент, моля — лицето на полицая се проясни. — Идва сержантът. Той ще реши, какво да правим.

Сержантът се приближи.

— Какво става, Мъни? — и започна той да ни оглежда.

Полицай Мъни накратко описа положението. Сержантът този път ни разгледа още по-внимателно. Аз му се усмихвах весело.

— Всичко, което искам — казах аз, — е да ни закарат в участъка и то в патрулна кола. Никакво такси! докторе… как ви беше там името? Аха, доктор Консърдайн. Патрулна кола, няколко полицаи и доктора до мен. Нищо друго не искам.

— Добре, сержанте — търпеливо произнесе докторът. — Съгласен съм. Но както вече предупредих полицай Мъни, това означава известно забавяне и следователно възбуда за пациента. Вие ще трябва да понесете част от отговорността за последствията, в края на краищата неговото здраве е моята главна грижа сега. Аз казах, че той не е опасен, но днес намерих в него ето това! — и той протегна на сержантът автоматичния ми пистолет. — Под лявата му мишница ще откриете кобура. Честно казано, мисля, че колкото по-бързо го доставим в болницата, толкова по-добре ще бъде.

Сержантът се приближи до мен и ме опипа под мишницата. По очите му познах, че този рунд се спечели от Консърдайн.

— Аз имам разрешително за носене на оръжие — отсякох рязко аз.

— Къде е то? — последва неизбежният въпрос.

— В портфейла, който този човек прибра, заедно с пистолета ми — отвърнах аз. — Ако го обискирате, вие ще го намерите в него.

— О, бедното ми момче! Бедното момче! — завайка се тихо Консърдайн. И огорчението му бе така искрено, че едва ли не сам усетих жалост към себе си. А той отново заговори със сержанта: — Този въпрос може да решим, без да отидем до участъка. Както вече ви каза Мъни, умственото разстройство на пациента ми, се състои в това, че се смята за някой си Джеймс Киркхайм, който живее в Клуба на откривателите. Истинският мистър Киркхайм може в този миг да се намира в клуба. Нека позвъним и да попитаме. Ако наистина е там, мисля, че това ще завърши делото. Ако го няма ще се наложи да отидем до участъка.

Сержантът ме погледна, а аз направо зяпнах доктора.

— Ако наистина можете да говорите с Джеймс Киркхайм в Клуба на откривателите — казах накрая, — то аз съм наистина Хенри Уолтън.

Ние отидохме при близката телефонна кабина. Аз казах на сержанта номера на клуба.

— Попитайте за Робърт — допълних, към номера. — Той днес е портиер.