До Сатаната — седем крачки!

— Прекрати, Ева. Престани да се суетиш! Докторът го намери. Казвах ти, че така ще бъде.

Гласът бе на вторият човек, който седеше до момичето. Изглеждаше примерно на моя възраст и бе облечен изключително добре. Но лицето му, тънко и обгоряло от слънцето, подсказваше за разхайтен начин на живот.

— Хенри, как си? — запита ме той и грубовато добави: — Ама че ни разтревожи днес!

— Нима е станало нещо, Уолтър — упрекна го момичето, — щом Хенри се намира сега в безопасност?

Махнах ръцете на девойката от врата си и ги изгледах и тримата. На пръв поглед те бяха това, което трябваше да бъдат — известен специалист, скъпо платен и с богат опит, който проявяваше разбиране и безпокойство към непокорния пациент с размътено съзнание; привлекателната и изплашена сестрица, обладана от радост, че побърканият и избягал брат се е намерил и верният приятел, възможно и верен поклонник, леко изгубил равновесие и нерви, но все така верен и предан, доволен, че безпокойството на милата на сърцето му се свършиха, бе готов да ме удари, ако отново започна да се държа лошо. Те бяха така убедителни, че за миг се усъмних в собствената си личност: аз ли съм наистина Джеймс Киркхайм? Може само някъде да съм чел за него! Умът ми трепна от възможността в действителност да бъда Хенри Уолтън, загубил разсъдъка си в катастрофа.

Доста усилие ми трябваше да отхвърля тази идея. Двойката, без съмнение, бе чакала да се появя в метрото. Но в името на всички предвидливи дяволи, как те са могли да знаят, че аз ще се появя именно на тази станция?

Тогава си спомних една от странните фрази на доктор Консърдайн: „Разумът, който планира нещата вместо тях, е с воля по-силна от тяхната, способна да ги застави да изпълняват тези планове точно така, както ги е съставил грандиозният мозък“.

И около мен се затвори паяжината, чиито безбройни нишки държеше една единствена грижлива ръка и тя ме теглеше, теглеше… без задръжки и неизвестно накъде… и защо?

Обърнах се към моряците. Те ни гледаха с интерес. Лейтенантът се надигна и тръгна към нас.

— Мога ли с нещо да ви помогна, сър? — запита той докторът, но очите му бяха насочени към момичето и пълни с възхищение.

Разбрах, че не мога да разчитам нито на неговата помощ, нито на помощта на неговите хора. Въпреки това на лейтенанта отвърнах аз:

— Можете! Наричам се Джеймс Киркхайм и живея в Клуба на откривателите. Не мисля, че ще ми повярвате, но тези хора се опитват да ме отвлекат…

— О, Хенри, Хенри! — измърмори девойката и докосна очите си с малка, толкова малка, че изглеждаше нелепа, везана кърпичка.

— Всичко което ще ви помоля — продължих аз, — е да позвъните в Клуба на откривателите, да потърсите Ларс Торвалдсен, да му разкажете какво сте видели и да му предадете, че човекът в клуба, който се нарича сега Джеймс Киркхайм е един самозванец. Ще го направите ли?

— О, доктор Консърдайн! — изхлипа девойката. — О, бедното ми братче!

— Бихте ли дошли с мен за миг, лейтенанте? — проговори докторът и после каза на човека който нарече момичето Ева: — Уолтър, наглеждай Хенри… — Той хвана лейтенанта за ръка и те тръгнаха напред по вагона.

— Хенри, седни, старче — предложи Уолтър.

— Моля те, скъпи — каза момичето.

Те ме хванаха от двете страни за ръцете и ме насочиха към седалката. Аз не се съпротивлявах. Някакво ожесточено удивление, смесено с възхищение, ме обхвана. Видях как лейтенантът и докторът нещо да разговарят, а останалите моряци да слушат разговора им. Знаех, какво им казва.

Лицето на лейтенантът се смекчи. Той и хората му ме поглеждаха с жалост, а към девойката със съчувствие. Лейтенантът зададе някакъв въпрос. Консърдайн кимна в знак на съгласие и те тръгнаха към нас.

— Друже — каза успокоително лейтенантът, — разбира се, ние ще изпълним молбата ти. Щом слезем на моста и веднага ще позвъня. Клубът на Откривателите ли?

Бе така прекрасно, но за съжаление знаех какво си мисли: успокоява един луд. Кимнах уморено.

— Това разказвай на баба си. Разбира се, че няма да го направите. Но ако по някакъв начин искрица интелект засвети в мозъка ви тази вечер или поне утре, моля ви позвънете, както ви помолих.

— О, Хенри! Моля те, успокой се! — почти проплака девойката и обърна прелестния си взор към лейтенанта. — Аз съм сигурна, че този офицер ще изпълни обещанието си.

— Разбира се, че ще го изпълня — увери я той и при това дори й намигна.

Не ми остана нищо друго, освен да се засмея с пълно гърло. Нито един моряк, нито един офицер или редник, не би устоял пред такъв поглед — умоляващ, благодарен и така прелестно замислен и признателен.

— Както решите, лейтенанте — казах аз. — В нищо няма да ви виня. Аз сам бях готов да твърдя, че от центъра на Ню Йорк е невъзможно да се отвлече човек пред очите на полицаите, но явно загубих. После бях готов да се обзаложа, че това е невъзможно във вагоните на метрото. И отново загубих. Но ако вие продължите да гадаете, луд ли съм или не, позвънете в клуба.

— О, братко! — въздъхна Ева и отново заплака.