До Сатаната — седем крачки!

Консърдайн ме хвана за ръка и ние тръгнахме на свой ред към вратата. Посрещнаха ни двама лакеи. Помислих, че са араби. И двамата бяха необикновено силни на вид. Щом влязохме в залата, спрях и неволно възкликнах възхитен. Сякаш от най-хубавите съкровища на средновековна Франция е избрано най-прелестното и е събрано тук. Дългите галерии, на една трета от разстоянието до високия сводест таван, бяха в изтънчен готически стил. От тях висяха гоблени, с подобни на които едва ли можеха да се похвалят много музеи в света; а закованите по стените щитове и мечове бяха от покорените крале.

Но Консърдайн не ми даде време да разгледам всичко това. Отново ме хвана за ръка и аз видях пред себе си типичен на вид и с безукорни маниери английски лакей.

— Томас ще се погрижи за вас — каза докторът. — Довиждане, Киркхайм.

— Последвайте ме, сър — поклони се лакеят и ме заведе в миниатюрния придатък на залата в ъгъла. Той натисна нещо на украсената с резба стена, която се плъзна на страна и ние влязохме в малък асансьор. Когато той спря, задвижи се друга стена. Оказах се в спалня, обзаведена така разкошно, както и голямата зала. Зад тежка завеса се намираше банята. На кревата бе проснат вечерен костюм, белоснежна риза, връзка и всички необходими неща. След няколко минути бях измит, обръснат и облечен във вечерния костюм. Той напълно ми подхождаше и по мярка и по вид. Когато лакеят отвори вратата на гардероба, вниманието ми привлече висящото палто. Погледнах вътре. Там се намираха точните копия на всички вещи, които държах в гардероба клуба. Да, те бяха тук и когато погледнах с любопитство на етикетчетата на шивачите, то навсякъде открих собственото си име.

Стори ми се, че лакеят ме наблюдава скрито и очаква да се изненадам, но ако бе така, то аз го разочаровах. Моята способност да се удивлявам бе изчезнала.

— И сега, накъде? — поинтересувах се аз.

Вместо отговор той задвижи следващия панел и зачака да вляза в асансьора. Когато спряхме очаквах отново да се озова в голямата зала, но се оказахме в малка и скромна приемна, стените на която бяха обшити с дъбова ламперия, без мебели и една врата от черен дъб. До нея стоеше висок и мургав арабин, който очевидно ме чакаше, защото лакеят се поклони, върна се обратно в асансьора и ме изостави на съдбата ми. Арабинът ме поздрави по източен маниер, отвори вратата, отново ме поздрави и аз влязох вътре. Часовникът удари полунощ.

— Добре дошли, Джеймс Киркхайм! Вие сте точен до секундата — каза някой. Гласът бе удивително звучен и мелодичен; по качествата си напомняше изпълнение на орган. Говорещият се намираше в центъра на дълга маса, приготвена да посрещне трима души. Всичко това видях преди да срещна очите му; после за известно време загубих способност да виждам каквото и да било. Тези очи, най-живите, които някога бях виждал, притежаваха дълбочината на синия сапфирен цвят. Големи и леко раздалечени те проблясваха, сякаш зад тях непосредствено са крие самият източник на живота. По яркостта си ми напомняха бисери, по твърдостта си — диаманти. Вежди нямаше и очите не мигаха, като очи на птица или на змия!

Доста трудно ми бе да се откъсна от тях и да погледна лицето на което се разполагаха. Главата бе необикновено голяма, с високо и широко чело и съвършено плешива. Черепната кутия бе с поразителна вместимост — поне два пъти повече от средната. Ушите бяха дълги, тесни и подчертано заострени по краищата. Носът тежък, гърбав, а брадичката едра и масивна. Устните, класически източени и неподвижни, доста пълни, наподобяваха гръцка статуя. Цялото това огромно и закръглено лице, мраморно бяло, без нито една бръчица или сгъвка по него, бе лишено от всякакво изражение. Единственото живо място на него бяха очите и те бяха удивително живи, свръхестествено живи, ужасяващо живи!

Тялото или поне това което видях, показваше, че този човек с мощна гръд притежава огромна жизнена сила. При първият му поглед усетих нещо необикновено, нещо като радиация с нечовешка мощ.

— Седнете, Джеймс Киркхайм — отново прозвуча ехтящият глас.

От сянката зад гърба му се появи прислужник и дръпна приготвения за мен стол. Аз се поклоних мълчаливо на необикновения стопанин и мълчаливо седнах на посоченото място.

— Вие сигурно сте гладен, след дългото пътешествие — каза той. — Много мило от ваша страна, Джеймс Киркхайм, че ми оказвате такава чест с посещението си и задоволявате каприза ми.

Погледнах го, но не открих и следа от насмешка.

— Задължен съм ви, сър — вежливо отвърнах аз, — за изключително занимателното пътешествие. Що се отнася до задоволяването на каприза ви, както го нарекохте, какво бих успял да направя, когато вашите пратеници бяха, хм… така убедителни.

— А, да — кимна той. — Доктор Консърдайн умее действително да убеждава. Той скоро ще се присъедини към нас. Пийнете нещо и хапнете.

Прислужникът наля шампанско, аз вдигнах чашата и мълчаливо, но с удоволствие, я загледах. Това бе изделие от планински кристал, така изящна и доколкото можех да съдя — изключително древна, въобще едно безценно съкровище!