До Сатаната — седем крачки!

Сигурно ви е удивило, как те са се оказали там, нали? Само пет минути след като седнахте на пейката в Батъри парк, всички околни станции на метрото получиха своята двойка. Уверявам ви, нямахте никакви шансове да избягате. Всяка ваша постъпка бе предвидена и бяха взети мерки да и се попречи. Цялата полиция на Ню Йорк не би могла да ми попречи днес да ви получа.

Аз ви повиках, Джеймс Киркхайм!

Изслушах тази удивителна смесица от тънки подмятания, прикрити заплахи и гигантски хвалби с усилващо се изумление. Накрая станах.

— Кой сте вие? — запитах направо. — Какво искате от мен?

Свръхестественото синьо на очите непоносима проблесна.

— Понеже всички на земята, към които се обръщам със заповеди, ги изпълняват — бавно ми отвърна той, — вие може да ме наричате… Сатана! И ви предлагам възможността заедно с мен да управлявате този свят, естествено срещу определена цена, разбира се!

ГЛАВА ПЕТА

Двете последни предложения звъняха в ушите ми като заредено електричество. При други обстоятелства те биха ми изглеждали смехотворни и нелепи, но тук те се намираха далеч от абсурда.

Тези очи, лишени от мигли, невероятно живи, невероятно сини, забодени на гладкото и неподвижно лице, наистина изглеждаха… като на дявол! Вече усещах докосването на Дявола до всичко, което ставаше с мен през последните часове. Неподвижното огромно тяло, звучността на органовия глас без никаква изразителност и излизащ от почти не помръдващите устни, придаваха на ставащото дяволски дух; а тялото му бе сякаш само автомат, в който обитава адска същност, някакво чуждо същество, проявяващо се само в погледа. Това, че домакинът ми се различаваше коренно от високият и слаб мургав Мефистофел от операта, пиесата или романа, го правеше още по-ужасен. Освен това, от собствен опит знам, че пълните хора са способни на по-изтънчено коварство от слабите.

Не! В този човек, който ме помоли да го наричам Сатана, нямаше нищо абсурдно. Признавам, че в дъното на душата си, изпитах страх от него.

Мелодично прозвъня звънче. На стената светна лампа, ламперията се плъзна встрани и в стаята влезе доктор Консърдайн. Успях да забележа, че панелът е друг, не същият, през който изчезна прислужника. И в същия миг съобразих, че в голямата зала не видях нито една стълба. И в спалнята, където ме заведе лакеят, нямаше нито врати, нито прозорци. Мисълта пробяга през мозъка и се прибра, не защото не й придадох значение, а защото сега нямах време да я обмисля.

Станах и върнах на доктора сторения поклон. Той без церемонии и приветствия се настани до дясната страна на Сатаната.

— Аз казах на Джеймс Киркхайм колко занимателен ми се струва — каза домакинът.

— И аз съм на това мнение — усмихна се Консърдайн, — но се страхувам, че спътниците ми, не споделят подобно мнение. Кобхъм се разстрои много. Джеймс, вие постъпихте жестоко. Гордостта и тщеславието са едни от греховете на Кобхъм.

Охо, значи фамилията на Уолтър е Кобхъм. Интересно, как се казва Ева?

— Куклата ми подейства… деморализиращо — поясних аз. — Смятам, че съм бил доста сдържан спрямо Кобхъм. Знаете ли, те имаха такива богати възможности и толкова други поводи.

— О, куклата бе отвличаща идея — подметна Сатаната. — И прекалено ефективна.

— Дяволски ефективна — обърнах се към Консърдайн. — Впрочем, точно преди да влезете, аз открих, че вечерям… със Сатаната.

— А, така ли? Да — потвърди Консърдайн. — Вие сигурно чакате да извадя скалпел и да ви пусна кръв, а Сатаната да постави пред вас документ написан със сяра и да поиска да го подпишете със собствената си кръв.

— Не очаквам чак такива детски приказки — възразих аз и се постарах да покажа известно възмущение.

Сатаната се разсмя, но лицето му остана неподвижно и само клепачите затрепериха.

— Стари методи — подхвърли той. — От тях се отказах, след срещата си с доктор Фауст.

— Възможно е да считате, че аз съм доктор Фауст — вежливо се обърна към мен Консърдайн. — Не, съвсем не, запомнете — той ме изгледа лукаво, — Ева не е Маргарита.

— По-добре кажете — поправи го Сатаната, — не е вашата Маргарита.

Кръвта ми просто подскочи към лицето. Сатаната отново се бе разсмял. Те двамата си играеха с мен, но в тази игра се усещаше една зловеща нотка и това бе несъмнено. Чувствах се, като мишка между две котки. И си помислих, че и девойката много прилича на подобна мишка.

— Да — обади се звучният глас на Сатаната, — Да, аз станах съвременен човек. Както преди купувам души, вярно, или си ги взимам, но не съм така строг към условията на покупко-продажбата, както в древността. През определени периоди давам душата под аренда. А за извършената работа заплащам прекрасно, Джеймс Киркхайм.

— Няма ли най-после, да престанете да се обръщате към мен, като към дете? — студено попитах аз. — Признавам всичко, което казахте за мен. Вярвам на всичко, което споменахте за себе си. Допускам, че сте Сатаната. Добре. Но какво следва от това?