До Сатаната — седем крачки!

— Нищо — отвърна той. — Само възможност да продължи нататък. Вие забравяте, че той може да спечели неизмеримо повече, отколкото аз ще спечеля, ако той загуби. Печелейки, той печели мен! Губейки, аз получавам само един мъж или жена. Освен това аз добре им плащам за извършената работа след загубата. И ги защитавам.

Кимнах с разбиране. В действителност бях силно възбуден. Всичко, което бях изпитал досега бе така разчетено, че да възпламени въображението ми. Разтрепервах се от мисълта, какво бих могъл да постигна, ако наистина спечеля и той наистина е Сатаната. Той и неговата сила! Сатаната ме гледаше. А доктор Консърдайн проявяваше разбиране и в очите му се мяркаше сянка на жалост.

— Чакайте — казах аз рязко, — обяснете ми още нещо. Да допуснем, че откажа да играя. Какво ще стане с мен?

— Утре вие ще бъдете отново в Батъри парк — отвърна Сатаната. — Двойникът ви ще напусне Клуба на откривателите. Вие ще откриете, че той не е накърнил с нищо вашата чест и име. И ще можете да вървите по свой път. Но…

— Така и предполагах, че ще има и едно „но“ — измърморих аз.

— Но аз ще бъда разочарован — продължи той спокойно. — А аз не обичам да се разочаровам. Страхувам се, че вашите дела няма да процъфтяват. Възможно е да сметна, че вие сте нещо като постоянен укор, живо напомняне за извършените грешки при разсъжденията ми, че…

— Разбирам — прекъснах го. — Живото напомняне веднъж престава да бъде живо…

Той не каза нищо, но отговора прочетох в очите му.

— А какво ще ми попречи да приема предизвикателството ви частично? — запитах отново. — После да се махна и…

— Да ме предадете ли? — смехът потече през неподвижните устни. — Усилията ви до нищо няма да доведат. А за вас би било най-добре въобще да не сте се раждал на света, Джеймс Киркхайм. И това ви го казвам аз, Сатаната!

Сините му очи направо се разгоряха. Над креслото му се издигна сякаш сянка, която започна да го поглъща. Той излъчваше нещо дяволско, нещо ужасно, че сърцето им започна да бие с прекъсвания, а дишането ми се затрудни.

— Това казвам аз, Сатаната! — повтори той.

Настъпи кратко мълчание. Постарах се да си възвърна изгубеното равновесие. Отново камбанката зазвъня.

— Време е — каза Консърдайн, но аз забелязах, че е пребледнял и знаех, че и аз също съм пребледнял.

— Така се случи — тръбният глас се успокои, — че точно сега ще имате щастието да видите какво става с тези, които се опитват да ме премятат. Ще ви помоля да вземете някои предпазни мерки. Те ще са необходими. Но лично вие няма с нищо да пострадате. Много важно е, да не говорите, да не мърдате, да не се вижда лицето ви, когато гледате към… това което ще видите.

Консърдайн стана и аз го последвах. Човекът, който се нарече Сатана, също се изправи. Досещах се, че е голям на ръст, но не съм предполагал, че е такъв великан. Аз съм висок шест фута, а той ме надминава поне с още дванадесет дюйма. Неволно погледнах краката му.

— А-а — учтиво каза той. — Търсите да видите копитата ми. Хайде, вървете, скоро ще ги видите.

Той докосна стената. Ламперията се задвижи и пред нас се оформи широк, но къс, коридор, без никакви прозорци и врати. Сатаната тръгна напред, Консърдайн бе след мен. Така изминахме само няколко ярда. Сатаната спря и докосна отново обшитата стена и тя безшумно се разтвори. Той влезе в отвора.

Тръгнах след него и се спрях, като гледах тъпо на удивителната… стая… или зала… не, по-скоро храм — единствената дума, която най-добре показваше характера на помещението — та, повтарям, стоях и тъпо гледах необикновената гледка, която може би не бяха виждали човешки очи.

ГЛАВА ШЕСТА

Храмът бе изпълнен с нежна кехлибарена светлина от някакъв скрит източник. Куполът се извисяваше високо над мен — поне на стотина фута. Само една стена, правилен кръг, бе равна и отвесна, останалите наподобяваха вътрешността на огромен мехур. Повърхността на стените бе покрита с плочки от блестящ зелен камък, най-вероятно малахит — и по нея навсякъде картини в дреноегипетски стил.

На правата и кръгла стена бе изобразен лика на богинята на съдбата, мойрите на древна Гърция, римските парки и норвежките норни. Виждаше се Клото с ръчната си хурка, от която излизаха нишките на човешките съдби. Лахезис ги оправяше, а Атропус ги отрязваше с ножици, когато това се харесваше на божественото трио. А над богините величествено се издигаше лицето на Сатаната.

В едната си ръка той държеше Клото, с другата насочваше съдбоносните ножици на Атропос и същевременно нещо шепнеше на ухото на Лахезис. Четирите фигури бяха очертани с алени, черни и сини линии. Очите на Сатаната не гледаха нишките на съдбата, чиято съдба му бе подвластна, а право в помещението на храма.

Който и да бе създателят на тези картини, той бе постигнал удивително сходство. Очите на Сатаната проблясваха на камъка по същият начин, както и в живота.