До Сатаната — седем крачки!

— Доктор Консърдайн — обърнах се към похитителя ми, — като медик вие сте запознат с клеймото, имам предвид признаците на родения престъпник. Погледнете Уолтър. Очите му са така мънички и така близо едно до друго, устата е като откачена от лошите навици, а ушните миди са недоразвити. Ако мен не бива да ме пускат на свобода, то него още повече, нали докторе?

Сега във вагона всички разглеждаха това, което бях посочил и преценяваха думите ми. Това си беше почти истина. Лицето на Уолтър придоби тухленочервен цвят. Консърдайн невъзмутимо ме изгледа.

— Не, Ева — продължих аз. — Той не е достоен за тебе!

И я притиснах до себе си. Това започна да ми харесва — тя бе така красива.

— Ева! — възкликнах аз. — Ние така отдавна не сме се виждали, а ти дори не ме целуна!

Повдигнах брадичката и, погледнах я и… целувката ми съвсем не беше братска. Чух, как Уолтър изруга тихо. Как възприе това доктора не мога да съдя. На мен ми бе все едно — устата на Ева бе така сладка.

Целувах я отново и отново под хохота на хулиганите, хиленето на момичетата и възклицанията на изпадналия в ужас възрастен джентълмен. Лицето на момичето, което почервеня при първата целувка, сега пребледня. Тя не се съпротивляваше, но между целувките чу нейния шепот:

— Ще ми платите за това! О, как само ще ми платите!

Аз се разсмях и я пуснах. Повече не я безпокоих. Ще вървя след доктор Консърдайнър, дори той да не иска, докато тя е с него.

— Хенри — прекъсна мислите ми неговия глас. — Да вървим. Пристигнахме на нашата станция.

Влакът спря на „Четиринадесетото авеню“. Консърдайн стана и с поглед даде сигнал на девойката. Като наведе засрамено очи тя ме хвана за ръка. Дланта й бе ледена. Като продължавах да се смея, аз слязох на перона и тръгнах към улицата. Веднъж се обърнах и сърцето ми се стопли при вида на лицето на Уолтър. Най-малкото това бе туш за тях двамата — в собствената им игра.

Шофьор в дълга ливрея ни чакаше да изхода. Той ме погледна любопитно и поздрави доктора.

— Насам, Киркхайм! — заповяда той кратко и ясно.

И така, отново съм Киркхайм. Какво ли значи това?

Мощната кола ни чакаше до бордюра. Консърдайн ми я посочи. Като продължавах да стискам Ева за ръка, аз седнах и я привлякох към мен. Уолтър се настани на предната седалка, докторът зад него. Шофьорът затръшна вратата. Вътре имаше още един човек в ливрея. Автомобилът се отдели от мястото си.

Консърдайн натисна някакво лостче и прозорчетата се закриха от непрозрачни завеси. Заобиколи ни полумрак. И веднага Ева се издърпа от мен, удари ме по устните и като се сгуши в ъгъла, мълчаливо заплака.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Скъпата кола, европейски модел, бързо и плавно премина Петото авеню и пое на север. Докторът дръпна друго лостче и непрозрачна завеса ни отдели от водача. Скрита лампа замъждука в мрака и едва го отслабваше. В тази слаба светлина забелязах, че девойката започна да си възвръща душевното равновесие. Тя се бе съсредоточила на изящните върхове на модните си обувки. Уолтър извади табакера. Аз реших да последвам примера му.

— Ева, нали не възразявате? — проявих загриженост към нея.

Тя не ме погледна и не отговори. Уолтър бе насочил ледения си поглед някъде над главата ми. Запалих цигарата и се съсредоточих на курса ни. Часовникът ми показваше десет без петнадесет. През грижливо затворените прозорци не се виждаше нищо. По честото спиране знаех, че още сме на авенюто. После колата започна поредица завои и обръщания, сякаш се движеше по странични отклонения. Но веднъж ми се стори, че направи пълен кръг. Въобще изгубих всякакво усещане за ориентация, което несъмнено бе целта на подобни маневри.

В десет и петнадесет колата рязко дръпна и полетя с голяма скорост. Реших, че сме излезли вън от района с интензивно движение. И скоро през вентилацията до нас стигна порива на свеж прохладен въздух. Изглежда, трябва да се намирахме или в Уестъчер или в Лонг Айлънд. По-точно не можех да определя.

Точно в единадесет колата спря и след кратък престой отново продължи. Чух звънтенето на тежки железни врати. В продължение на десет минути се движехме много бързо и отново спряхме. Консърдайн сякаш се събуди от обхваналите го мисли и разтвори пердетата. Водачът отвори вратата. Ева излезе вън, а Уолтър я последва незабавно.

— Да, мистър Киркхайм, ние пристигнахме — вежливо каза докторът и ми заприлича на гостоприемен стопанин, който кани желан гост, а не човек, похитен от него с помощта на възмутителни хитрости и измами.

Аз побързах да изляза вън от колата. В нещастната светлина на луната, разводнена като очите на трезвен алкохолик и вещаеща приближаваща се буря, аз видях огромно здание, наподобяващо замък, донесен направо от бреговете на Луара. В крилата и кулите ярко светеха огньове. Девойката и Уолтър бързаха към неговите отворени врати. Аз се огледах. никъде другаде, освен в замъка, нямаше никаква светлина. Това създаде впечатление, че се намирам в отдалечено и обширно пространство, обрасло с гъсти гори, които ни заобикаляха и гарантираха неприкосновеност спрямо чужди погледи.