До Сатаната — седем крачки!

Аз се отпуснах отново в седалката и зачаках нова възможност. Девойката ме държеше за ръката и често поглеждаше лейтенанта. Консърдайн седна отдясно, а Уолтър се настани до Ева.

На бруклинския мост моряците слязоха, като неведнъж се обърнаха към нас. Аз широко се усмихнах и така отдадох чест на лейтенанта, девойката до мен предпочете благодарствената усмивка. И ако още нещо бе нужно да забрави молбата ми, то това бе именно нужното.

Качиха се много хора. С надежда разглеждах влизащите и сядащите. Но като се взирах в лицата им, надеждата ми помръкваше. печално ми бе да разбера, че старият Вандърбилд е сгрешил, когато е казал: „Проклетата тълпа“. Нужно е било да каже: „Тъпата тълпа“.

Тук имаше еврейска делегация от десетина души, която се прибираше в Бронкс, закъсняла стенографистка, която веднага започна да си черви устните, трима заекоподобни млади хулиганчета, италианка с четири неуморими деца, почетен стар джентълмен, който подозрително поглеждаше детската игра, добре облечен негър, мъж на средни години и жена с приятна външност, който би могла да бъде учителка, две хилещи се момичета, които веднага се захванаха да флиртуват с хулиганите, трима клерка и около десетина незабележими и явно по слабоумни пътника. Въобще типично население на един вагон на нюйоркското метро. Поглед наляво, поглед надясно — единствен извод: тук не може да се мисли за присъствие на достатъчно интелект.

Безсмислено бе да се обръщам към тези хора. Тримата ми пазачи изпреварваха всички по качеството на сивото си вещество и най-вече в изобретателността си. Те ще успеят да неутрализират всеки мой опит, но въпреки това бях длъжен да опитам нещо. Все у някого можеше да има развито любопитство и той да позвъни. Погледнах почтения стар джентълмен — заприлича ми на човек, който няма да се успокои преди да си изясни, за какво става дума. Но преди да си отворя устата и да го заговоря, Ева ме задърпа за ръката и се наклони към човека в наметалото.

— Докторе — гласът и бе ясен и отчетлив и се разбираше из целия вагон. — Докторе, Хенри изглежда по-добре. Може ли да му дам, е, вие знаете какво?

— Прекрасна мисъл, мис Уолтън — отвърна докторът. — Дайте му я.

Момичето пъхна ръка в дългото си спортно палто и извади малък вързоп.

— Вземи, Хенри — тя ми го протегна. — Ето ти приятелчето, ти си така самотен без него. Вземи го!

По-скоро автоматически, отколкото съзнателно взех вързопа и го разгънах. В ръцете ми се оказа мръсна и отвратителна стара парцалена кукла. Тъпо я гледах и едва сега започнах да разбирам цялата дяволска изтънченост на подготвения ми капан. В самата смехотворност на куклата имаше някакъв първичен ужас. И след думите на момичето целият вагон ме гледаше.

Аз видях, как възрастният господин, сякаш не вярвайки на очите си, ме стрелкаше през диоптрите си, и същевременно забелязах, че Консърдайн отвърна на погледа му с многозначително почукване по челото си — и всички видяха това. Грубият смях на негъра изведнъж затихна. Евреите се вцепениха и ме загледаха. Стенографистката си изпусна козметиката. Италианските деца с очарование загледаха куклата. Няколко чифта очи на средна възраст срамежливо се отклониха на страни.

Изведнъж се осъзнах, че стоя и стискам куклата в ръце, сякаш се страхувам, че могат да ми я вземат.

— По дяволите! — изругах и се наканих да я хвърля на пода.

Разбрах, че по-нататъшната съпротива и борба са безсмислени. Играта против мен е с белязани карти отначало до край. Мога само да се предам. И да отида, както казва докторът, там, където иска „грандиозният мозък“, независимо дали искам или не. И то когато му е нужно. което ще рече, веднага!

Какво пък, достатъчно ме разиграваха, ще трябва да си вдигна ръцете, но като седнах обратно, реших и аз да си направя малко развлечение.

Седнах и пъхнах парцалената кукла в горният джоб на палтото си, откъдето остана само главата и да стърчи нелепо. Възрастният джентълмен издаде съчувствуващи звуци и с разбиране кимна на Консърдайн. Едно от заешките хулиганчета подхвърли: „Мръднал“, и момичетата нервно се разхилиха. Негърът неочаквано се изправи и тръгна към съседния вагон. Едно от италианчетата захленчи и започна да сочи куклата: „Дай ми я“.

Аз взех ръцете на девойката в моите.

— Скъпа, Ева — казах аз също така ясно и високо като нея. — Ти знаеш, че избягах заради Уолтър. Той не ми харесва. — прегърнах я през талията. — Уолтър — наведох се над нея към него, — човек, който току-що е излязъл от затвора, където си е излежал заслуженото наказание, не е достоен за моята Ева. Макар и да съм луд, знаеш, че съм прав.

Възрастният джентълмен прекъсна дразнещото хапане на устните си и потрепера. Всички останали във вагона, подобно на него се загледаха в Уолтър. Обзе ме задоволство, като видях как почервенява.