До Сатаната — седем крачки!

Само минути преди да тръгна на похода си, размених няколко думи с Робърт. Той трябва и сега да се намира на мястото си.

— Робърт ли е? Портиерът? — запита сержантът, когато се обадиха от другата страна на слушалката. — Мистър Киркхайм да е в клуба? Обажда се Доуни, сержант от полицията.

Последва пауза. Сержантът ме погледна.

— Изпратиха да повикат Киркхайм — измърмори той, а после заговори в слушалката: — Кой е? Вие ли сте мистър Киркхайм? Почакайте за миг, моля. Дайте ми отново портиера… Робърт? Аз наистина ли говорих с мистър Киркхайм? Изследователят Киркхайм? Сигурен ли сте? Добре, добре. Не се ядосвайте. Знам, че го познавате добре. Дайте ми го отново. Ало, мистър Киркхайм… Не, всичко е наред. Просто… един малко мръднал… Той мисли, че… той е вие…

Аз измъкнах слушалката от ръцете му, притиснах я до ухото си и чух глас:

— Не му е за първи път, нещастния…

Гласът бе моят собствен!

ГЛАВА ТРЕТА

Слушалката ми отнеха, впрочем достатъчно нежно. Сержантът отново се заслуша. Мъни ме държеше за лявата ръка, Лъжливият доктор — за дясната. Чух, как сержантът каза:

— Да, Уолтън, Хенри Уолтън, Така го наричат. Извинете за безпокойството, мистър Киркхайм. Довиждане — той постави слушалката на мястото и съчувствено ме изгледа. — Колко жалко! — възкликна сержантът. — Да повикам ли бърза помощ, докторе?

— Не, благодаря — отвърна моят похитител. — Това е особен случай. Манията за отвличане е така силна, че той ще бъде най-спокоен, когато е сред хора. Ние ще тръгнем с метрото. Дори нормалната му същност да бездейства, подсъзнанието ще му подсказва, че отвличането е невъзможно сред самата тълпа в метрото. Е, Хенри — той ме потупа по рамото, — съгласен ли си с това? Вие, надявам се, вече започвате да осъзнавате реалността, нали?

Аз се освободих от обхваналото ме вцепенение. Човекът, който мина край мен на Шестото авеню! Той така странно приличаше на мен! колко глупаво от моя страна, че не размислих над това преди.

— Чакайте! — завиках отчаяно. — В клуба се намира самозванец. Той просто прилича много на мене. Аз го видях…

— Е, момко — каза сержантът и съжалително ме хвана за ръка. — Ти нали даде дума. Мисля, че ще я сдържиш, нали? Върви спокойно с доктора.

За първи път усетих такава безнадеждност. Хвърлената мрежа бе оплетена с дяволска изобретателност. Очевидно, нито една възможност не бе пропусната. Усетих безпощадната преса. Ако някой е заинтересуван от… изчезването ми, то леко ще ме унищожи. Щом този двойник така лесно е измамил портиера, който ме познава толкова години, щом с такава лекота общува с приятелите ми в клуба, без да се страхува от разобличаване, щом е способен на всичко това, то какво ще извърши в моя вид и с моето име? Кръвта ми се превърна на истински лед. Какъв е този заговор? Аз съм отстранен, двойникът ми заема моето място в моята среда за известно време и сигурно ще извърши някое гнусно престъпление, което навеки ще очерни името ми. Ситуацията загуби и последните си забавни черти. Можех да очаквам най-лошото.

Но следващият етап на робското ми пътешествие бе по метрото. Както каза докторът, нито един човек в здрав разсъдък не би казал, че от там може да се отвлече човек. Там е по-лесно да избягам, да намеря човек, който да ме изслуша, да създам при нужда такива условия, че похитителя ми, да не може повече да ме задържа, въобще да го надхитря по някакъв начин.

Във всеки случай нищо друго не ми остава, освен да вървя с него. Безсмислено е да очаквам нещо повече от полицаите.

— Да вървим… докторе — казах аз напълно спокойно.

Ние тръгнахме към метрото. Той продължаваше да ме държи за ръка. Влязохме в станцията. Влакът бе на перона. Аз се качих на последния вагон. Корсърдайн ме последва. Вътре нямаше никой. Продължих напред. Във втория — мярнаха се един или двама невзрачни пасажери. Но в третия видях няколко морски пехотинци, начело с един лейтенант. Пулсът ми заби ускорено. Ето възможността, която търсих. Тръгнах право към тях. Когато влязох в техния вагон видях една двойка до ъгъла край вратата с периферното си зрение, но не и обърнах никакво внимание.

— Хенри! — чух вик преди да направя и пет крачки. — Скъпи, Хенри! Боже! Как съм радостна, че доктор Консърдайн те намери!

Неволно се спрях и обърнах. Към мен тичаше едно момиче. Тя ме прегърна с двете си ръце и отново възкликна:

— Хенри! Той те намери! О, скъпи Хенри! Колко съм щастлива!

По-красиви кафяви очи не съм виждал през живота си. Дълбоки и нежни те ме гледаха с такава жалост, че по краищата на дългите мигли увиснаха бистри сълзи. Дори отново вцепенен, не отминах тънката кожа, естествената червенина на лицето, къдравите като коприна, късо подстригани коси, с топъл бронзов оттенък, над които елегантно властвуваше изящна шапчица, леко вирнатия нос, изисканите устни и миниатюрната брадичка. Именно такава девойка, при други обстоятелства, разбира се, бих предпочел да срещна; а сега тя ми подействува… направо смущаващо.

— Е, е, мис Уолтън! — гласът на доктор Консърдайн прозвуча успокояващо. — С вашият брат засега всичко е наред!