До Сатаната — седем крачки!

Тук Сатаната бе съвсем друг. Преобрази се, стана мек и в думите му не намерих нито намек на насмешливост. Приказваше само за съкровищата си. Мина ми през главата, че красотата обича повече от властта, която счита само средство за постигането на наистина прекрасното. И колкото и злобен да бе, той разбираше красотата по-добре от всеки друг човек.

Тръгнах си очарован от него. И трябваше да се преборя с мисълта, че видяното от мен, оправдава средствата за придобиването му. И че истински престъпник бе този, който пречи на Сатаната. Колкото и да бе странно, усещах вина в себе си, за плановете, които изработвах. С труд се сдържах от изповед, от признание за всичко, от предаването си в неговите ръце и неговата милост и от клетва за вечна преданост. Сдържа ме само мисълта за Ева.

Възможно е такава да бе и целта му. Но отново и отново се преборвах със себе си и отвращението, което започвах да изпитвам към замислите си. Може да ви се стори като неизвинителна слабост, но мога да се защитя само с думите, че този, който така казва, не е бил сам обект на магьосничеството на Сатаната, не е слушал проповедите му, за чудото, което сам бе създал.

Дори и да бе капан, избегнах го. Но и до ден днешен се съмнявам — може би във висшия смисъл на думата Сатаната бе все пак прав.

Обществото, събрано на обяд, ми помогна да отхвърля тази магия. Още повече ми помогна следобедния бридж. Прибрах се в полунощ. През целия ден не видях Ева. Консърдайн ми намекна, че тя е отишла в града и няма да се върне днес. Разбрах го в смисъл, че днес не бива да се разхождам из замъка. Легнах да спя. Надявах се да видя и Баркър, но и той не се мярна.

На следващият ден закуската ни бе украсена от няколко действително интересни хора. Сред тях видях един австралийски майор, истински негодник и типичен, но обаятелен войник. Заедно тръгнахме на разходка с коне по маршрута показан ми от Консърдайн. На едно място яздихме успоредно на едно шосе. Край нас премина кола, изящна и малка, която се насочваше към замъка. На кормилото бе Ева. Тя ни махна с ръка. Австралиецът взе приветствието на своя сметка и отбеляза, че момичето е адски хубаво. Изведнъж всичко се проясни. Реших да се видя с нея вечерта. Така си помислих.

Като хвърлих поводите на коня на услужливия коняр, тръгнах към терасата с надеждата, че може да видя Ева и да разменим няколко думи. Около четири часа се появи Консърдайн и се настани до мен. Стори ми се, че изпитва известна неловкост. Пийнахме един или два пъти, поговорихме за това онова, но ми бе ясно, че нещо го безпокои. Предчувствието ме накара да изчакам сам да заговори. И накрая се престраши, въздъхна и раздвижи широките си плещи.

— Е, какво пък — каза той, — горчивото лекарство не става сладко от това, че отлагаме вземането му. Да вървим, Киркхайм. Сатаната заповядва.

Спомних си ясно думите на Консърдайн, че ако господарят му нареди, той без колебание ще ме задържи. И усетих шок.

— Означава ли това, че съм арестуван?

— Съвсем не — отвърна той. — Ако нещо… нещо… Е, Сатаната иска да погледнеш едно нещо. Защо? Не ме питай. Просто не знам. Досещам се, но… не питай. Нека вървим.

Тръгнах след него и удивлението не ме напусна. Така стигнахме до една от кулите на замъка. Поне се бяхме изкачили високо над нивото на земята. Оказахме се в малка и гола стая. Приличаше на килия. Една от стените и леко се извиваше с изпъкналото към нас. Консърдайн се приближи до нея и ми посочи да застана до него. Докосна скрита пружина. Появи се квадратен отвор, приличен на прозорче с размер фут на фут и на нивото на очите ми.

— Гледайте — нареди той.

Мястото, което видях бе пълно с необикновено ярка бледо-пурпурна светлина, която произвеждаше неприятно впечатление. Появи се тънък, треперещ, слаб, но непрекъснат звук на една нота. Не съм музикант и не успях да определя нотата, но тя бе висока като от крилата на безброй пчели. Обстановката бе така неприятна, че можеше да изкара човек от ума му.

Първо ми се стори, че гледам в кръгла зала изпълнена с тълпа хора, които са с лице към центъра. После разбрах, че това не може да бъде. Хората имаха една и съща поза — коленичили на дясното си коляно. И хилядите хора, ред след ред, един зад друг, изчезваха нейде в безкрая.

Погледнах наляво, после надясно. Същите коленичили хора, но този път в профил. Вдигнах очи към тавана — там висяха с главата надолу. Изведнъж разбрах, че навсякъде е едно и също лице.

Лицето на Кобхъм!

И навсякъде се отразяваше, измъчено и изтощено, отново и отново в десетки огледала с които бе облицовано помещението. За фокус им служеше кръгъл огледален подиум с около седем фута диаметър.

На този подиум се намираше клекналият Кобхъм и се наслаждаваше на собствените си безбройни отражения, подсилени с ярките пурпурни светлини.