До Сатаната — седем крачки!

Той внезапно скочи и започна да размахва яростно ръце. Като съвестни отряди автомати отраженията също скочиха и се размахаха. Той се обърна и те се обърнаха. Той падна, закри с ръце очите си, но аз забелязах, че макар и затворени, лицата му го гледат както преди. И аз знаех, че човек не ще може дълго да ги държи затворени в подобна зала, длъжен е да ги отвори и да глада, да гледа, да гледа…

Разтреперих се и побързах да се дръпна. Гледката бе адска. Тя унищожаваше разума. Тук не можеше да се заспи. Звънът скърца по нервите и не им дава покой. Светлината прогонва съня, довъзбужда и без това възбудените нерви, като ги обтяга докрай. Маймунското поведение на отраженията бавно и неумолимо водеха човека към пътеката на безумието.

— Боже Господи! Виждал съм… — с несвързани думи и побледнели устни се обърнах към Консърдайн. — Вече съм виждал… Консърдайн… Куршум за него би било истинско милосърдие…

Той ме довлече обратно до прозорчето.

— Пъхни си главата вътре — студено произнесе той. — Вие трябва да се видите в огледалата, а Кобхем трябва да ви види. Такава е заповедта на Сатаната!

Задърпах се, но той ме хвана за врата и ме натика в отвора, като кученце в паница с вода. Стената на това място бе няколко дюйма дебела. Бях напълно безпомощен. Сега главата ми се намираше отвъд стената. Кобхъм се надигна с труд. Видях лицето ми да се появява в огледалата. И той ме видя. Очите му започнаха да блуждаят от лице на лице. Той се опитваше да разбере, къде се намирам.

— Киркхайм! — изрева той. Киркхайм! Измъкни ме оттук!

Но Консърдайн ме измъкна мен и затръшна прозореца.

— Ти си дявол! Мръсен хладнокръвен дявол!

Сълзите ми потекоха от яд и безсилие. Аз се нахвърлих върху него. Той ме хвана за ръцете. Държеше ме с лекота, като малко дете, а аз се извивах, ритах и напразно се опитвах да се изскубна. Накрая яростта ми се изтощи и хлипайки се отпуснах.

— Е, млади момко — каза той меко. — Аз не отговарям за това, което видяхте. Казах ви, че лекарството ще бъде горчиво. Но така заповядва Сатаната и аз само се подчинявам. Да си вървим. Аз ще те заведа в стаята ти.

Тръгнах след него без да се съпротивлявам. И не съчувствието към Кобхъм ме засегна така силно. Вероятно той не веднъж е следил през същото това прозорче мъченията на други хора в огледалната зала. Ако възникнеше необходимост, бих застрелял този човек без никакво колебание. Но дори изпитанието на Картрайт не ме засегна така. С него бе открито, пред хора, с ясни, макар и фалшиви правила. И той имаше шансове да се измъкне.

Но изтезанията в огледалната камера, с лишаването от сън и бавното убиване със звук в пълна самота, разрушаването на човешкия мозък, в това имаше нещо такова, което не можеше да се изрази с думи и ме разтърси до дъното на душата.

— Дълго ли… ще издържи? — запитах аз, когато се оказахме в стаята ми.

— Трудно може да се каже — гласът му продължаваше да бъде мек. — Той ще излезе от там абсолютно лишен от памет. Не ще знае името си, нито кой е той, нито откъде се е взел. И никога няма да узнае. Подобно на звяр или птица ще усеща само жажда и глад, топло или студено. Това е всичко. Другото ще бъде забравено. Ще живее само с дадения момент. Мине ли, ще забравя всичко. Безмозъчен, бездушен и празен. Някои излизат след седмица. Други се съпротивляват цели три и никога повече.

Аз трепнах.

— Няма да дойда на обяда, Консърдайн.

— На ваше място аз бих отишъл — каза той сериозно. — Така би било най-разумно. Вие с нищо не можете да помогнете на Кобхъм. В края на краищата Сатаната е в правото си. Подобно на мен той се изкачи по стълбата и загуби. Досега живееше по волята на Сатаната. А той ще следи за вас. И ще иска да разбере, как сте възприели това. Съвземете се, Киркхайм. Да вървим и се постарайте да бъдете по-весел. Аз ще кажа на Сатаната, че сте се заинтересували от съкровищата му. Е, млади човече! Нима наистина ще му дадете да разбере истинските ви чувства. Къде изчезна гордостта ви? Та това е така опасно за вашите планове.

— Консърдайн, останете тук докато дойде времето, моля ви.

— Така и се канех, ако бяхте поискали. И мисля, че и на двама ни няма с нищо да навреди едно добро пиене.

Налях си и се огледах в огледалото. Чашата ми в ръката се разклати и течността се пръсна на пода.

— Никога повече няма да мога спокойно да се погледна в огледалото.

Той незабавно ми напълни отново чашата.

— Престани! — сряза ме той. — Забрави това. Ако Сатаната бъде на обяда, не забравяй да му благодариш за интересния нов опит.

Но Сатаната не се появи. Надявах се, че ще получи подробен доклад за поведението ми. Затова бях достатъчно весел и Консърдайн можеше да бъде доволен. Наливах се много и безразсъдно. Ева бе на масата. От време на време срещах удивения й поглед.

Ако тя знаеше, колко малко истинско веселие имаше в сърцето ми и колко много черно отчаяние, тя би се удивила още повече.

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА