До Сатаната — седем крачки!

Лицето му бе посърнало, набръчкано и отпуснато. Очите заобиколени от черни кръгове в мрачното осветление ми заприличаха на празните дупки в озъбен череп. Те ме гледаха така пусто, че разбрах: мозъкът на този човек е направо изпразнен. Устните му бяха подпухнали и от тях течеше кръв, сякаш той ги бе хапал непрекъснато.

— Вие ли сте Киркхайм! — той се заклати и тръгна към мен. — Да, вас ви помня! Аз идвах при вас. Скрийте ме!

Бърборенето се приближи. Видях Баркър да надява един бокс на пръстите си и усетих, че се готви да скочи на идващия човек. Аз го хванах за ръка.

— Безсмислено е — предупредих го. — Ще го намерят. Той е почти луд. Но ще го заставят всичко да разкаже. Аз ще го взема с мен, Хари! Не му се мяркайте пред очите!

Хванах Кобхъм за ръка и го поведох към панела, който водеше в спалнята ми. Отворих го и бутнах нещастника да влезе вътре. После сам влязох, а Баркър ме последва.

— Скрийте се тук — казах на Кобхъм и го вкарах в шкафа с дрехите. Затворих вратата и заедно с Баркър бързо се върнахме в първата стая.

— Никак не ми харесва — прошепна Баркър.

— Това е единственият изход — отвърнах аз. — После ще мислим, как да се избавим от него. Едва ли ще го търсят тук. Няма да ме заподозрат. От къде на къде. Но все пак има такава възможност. Ако го намерят тук, ще си имам неприятности. Можеш ли да си отидеш, без да рискуваш?

— Да — гласът на малкото човече бе силно разтревожен. — Разбера се, че ще мога. Но Боже мой, капитане! Как не искам да ви оставям сам!

— Престани — срязах го рязко. — Иди при Консърдайн. Разкажи му, какво открихме. Същото разкажи и на мис Демерест. Ако нещата не тръгнат както трябва, действай както намериш за добре, Хари.

Той само изстена. Чух лек шум в спалнята. Приближих се да вратата на шкафа и погледнах вътре. Кобхъм се въртеше неспокойно.

— Тихо — наредих му аз. — Те могат да се появят всяка минута.

Изключих лампите и се върнах в първата стая. Баркър си бе отишъл. Съблякох сакото и жилетката си, взех няколко книги и се разположих удобно до масичката за вестници и списания. Запалих лулата си и започнах да чета. Чувствата ми бяха така силно изострени и нервите ми напрегнати, но се утеших с надеждата, че правя впечатление на човек погълнат от четене.

Неочаквано усетих някакъв поглед. Някой се намираше зад мен и ме гледаше. Продължих да чета. Мълчаливото разглеждане ставаше непоносимо. Прозях се, протегнах се, станах и се обърнах…

До мен стоеше Сатаната!

От главата до петите бе облечен в алени дрехи. Зад него се виждаха шестима роби. А още двама стояха до отворения панел в спалнята.

— Вие ли сте Сатана? — възкликнах удивено и това ми чувство бе наистина искрено. Бях разглеждал много възможности, но сред тях не бях включил Сатаната сам да лови хора.

— Удивен ли сте, Джеймс Киркхайм — в безизразният глас на Сатаната се долавяше нотка на загриженост. — Аз също се учудих, когато не ми отвърнахте на почукването.

— Аз не чух нищо — отново бях искрен.

Действително ли бе чукал?

— Както виждам, четенето ви е увлякло — продължи той. — Но може би вие се удивлявате, защо вашето мълчание ме обезпокои? Аз преследвам един беглец, един опасен и отчаян човек, Джеймс Киркхайм. Следата ни доведе до тук. Помислих, че може да се е скрил във вашите стаи. Да ви е нападнал и вие да сте пострадали.

Това звучеше напълно разумно. Спомних си, какво необикновено разположение ми показа днес Сатаната. Съмненията ми се разсеяха и леко се отпуснах.

— Благодаря ви, сър — казах аз. — Но никого не съм видял. Кой е този човек?

— Човекът, когото търся, е Кобхъм.

— Кобхъм ли? — погледнах го така, сякаш нищо не бях разбрал. — Но аз смятах, че той…

— Вие сигурно смятате, че той е в огледалната стая — прекъсна ме Сатаната. — Несъмнено сте се чудили и гадали защо съм го затворил там. Той наистина бе един от моите доверени помощници. И много ценен при това. Но неочаквано Кобхъм, на който вярвах и ценях… престана да съществува. В него се бе вселил друг дух, на който повече не мога да се доверявам и който заради това се превръща в определена заплаха за мен.

Сърцето ми замря, когато видях издевателската насмешка в твърдите ярки очи и разбрах, че нарочно бе повишил гласа си, та да се чува и в съседната стая.

— Бедничкия Кобхъм — провлачи думите Сатаната, — нима не мога да отмъстя за него? Трябва да отмъстя. Ще накажа този дух-узурпатор, който го мъчи така, докато той сам не завика, че иска да напусне това тяло. Бедничкият ми окраден Кобхъм. Сега му е все едно, какво ще стане с тялото, което му принадлежеше някога… когато знае, че ще бъде отмъстен.

Сега насмешката звучеше още по-отчетливо. Усетих гърлото ми да се свива.

— Вие казахте, че нищо не сте видели? — запита той отново.

— Нищо — отвърнах аз. — Ако някой бе влязъл в стаята, бих го чул. — Веднага разбрах грешката си и се изругах за допуснатата глупост.

— О, не — каза Сатаната с равния си глас. — Вие забравихте, че сте били увлечени от четенето. Вие и мен не усетихте. Нито когато почуках, нито когато влязох. Не мога да ви подложа на риск. Ще се наложи да разгледаме стаите.