До Сатаната — седем крачки!

Легнахме на пода. И още веднъж се отвори наблюдателната цепнатина. Двамата пазачи на черния трон стояха на същото място. Те примигваха от внезапната светлина. И се въртяха нервно като ловджийски гончета усетили наблизо плячка. Те трепереха от възбуда и размахваха примките наляво и надясно; оглеждаха се на всички страни.

На черния трон стояха двете златни купи пълни с кефтиу.

В същия миг и робите ги видяха. Те не повярваха на очите си. После се спогледаха. Като два прецизни автомата, привеждани в движение от един и същ импулс, те направиха крачка напред и отново погледнаха блестящата примамка. Неочаквано на лицата им се изписа чувството на страшен глад. Нишката се скъса и те се хвърлиха към черния трон.

Сграбчиха купите!

Изпиха ги на един дъх!

— Боже! — прошепна Баркър и задиша тежко като човек напъхан внезапно в ледена вода.

Аз не се чувствах по-добре. Имаше нещо ужасяващо в това спускане към зелената течност. Нещо адско и неудържимо бе унищожило всичко друго в мозъка, освен един единствен порив — да изпият наркотика.

Те се обърнаха, като още държаха купите в ръце. Отначало единият, после другият се отпуснаха на стъпалата и очите им се затвориха, телата се отпуснаха, но пръстите продължаваха да стискат купите.

— Време е — каза Баркър.

Той затвори пролуката и контролния пулт. Обърна се и бързо ме поведе по тъмния коридор. Рязко се обърнахме. Чу се слабо съскане. От тесният отвор се устреми лъч светлина.

— По-бързо! — подтикваше ме шепнешком Баркър.

Ние застанахме на моста към черния трон. Под нас лежаха телата на двамата пазачи.

Седемте стъпки святкаха примамливо.

Баркър коленичи. Лостът, с който Сатаната задействаше механизма на стъпките, лежеше хоризонтално в специално ложе в камъка. Дребният човечец заработи бързо нещо в основата му. Някаква пластина бе дръпната настрана. Под нея видях множество малки зъбни колелца и механизми. Ловка ръка се протегна и нещо придвижи. Контролното кълбо се спусна от тавана.

Баркър внимателно отпусна лоста. После го вдигна и натисна, както това правеше Сатаната. Не чух онова бръмчене, както тогава, изглежда той бе изключил още нещо.

— Ще трябва да се качите и да се спуснете по стъпалата, капитане — нареди той. — И по-бързо, сър. Стъпвайте на всеки отпечатък!

Изтичах до стъпалата, обърнах се с лице към стълбата и започнах бързо да се изкачвам, като натисках силно всяка стъпка. На върха спрях и погледнах контролното кълбо. На бялата половина святкаха три символа, на черната — четири. Сърцето ми се сви.

— Стегнете се — каза Хари. — Сякаш паднахте духом. Не е нужно. Нали го очаквахме. Още една минута.

Той отново се наведе над зъбните колела и нещо заработи. После възкликна радостно и скочи на крака, а лицето му просветна и очите загоряха от задоволство. Веднага изтича до черния трон и започна да го мирише като възбуден териер. Неочаквано се настани на трона и с ръце натискаше на различни места.

— Елате — повика ме той при себе си. — Седнете на моето място. Сложете си пръстите тук… и тук. Когато кажа, натиснете силно.

Той скочи назад, а аз седнах на черния трон. Поставих пръстите си на посочените места и те се оказаха във вдлъбнатини, които едвам се виждаха и усещаха. Като ги пипах леко поддаваха. Бяха меки.

Баркър се върна при механизма и продължи да прави нещо.

— Сега натиснете, но едно по едно — нареди ми той.

Изпълних заповедта му.

— Господи, каква свиня! — възкликна Баркър. — Мръсна, кръвожадна свиня! Подла гадина! Капитане, елате и вижте.

Слязох при него и погледнах зъбните колела и лостовете. После обърнах очи към бялото кълбо. И отново се върнах на зъбците, като не вярвах на видяното.

— Хванахме го! — прошепна Баркър. — Хванахме го!

Той бързо превъртя колелата на старите им места и затвори кутията. Кълбото се върна на старото си място на тавана.

— Купите — подсети ме Баркър, но сам изтича до неподвижните роби и ги измъкна от безжизнените им сега пръсти.

— Хванахме го! — повтори той отново.

Минахме зад черния трон. Баркър отмести панела през който бяхме влезли и отново се оказахме в мрачния коридор. Обхвана ме диво ликуване. Но в него имаше и сянка на съжаление, красиво ехо на следобедните очарователни часове. Това което открихме, лишаваше Сатаната от властта му над неговите поданици.

Ние го лишихме от неговия трон!

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Бързо се добрахме до полутъмния коридор, откъдето лесно можех да стигна сам до моята стая. Баркър се спря и ме предупреди със знак.

— Чуйте! — почти въздъхна той.

Далечният слаб шум, който дочух приличаше повече на нечие мърморене. Някъде близо зад стената се движеше човек. Нима вече бяха открили спящите роби?

— Вървете си в стаята — шепнешком ми нареди Баркър. — Бързо!

Ние побягнахме и почти веднага се спряхме. На десетина крачки от нас се появи човек. Стори ми се, че израсна от стената мигновено с вълшебна бързина. За миг се облегна на нея и аз долових тихите му ридания. После се обърна към нас…

Това бе Кобхъм!