До Сатаната — седем крачки!

След обяда се заприказвах с онези сътрапезници, които също като мен се отказаха от играта на бридж. Но около дванадесет се прибрах в стаята си. Считах, че Баркър непременно ще се появи, дори ако не е успял да се снабди с кефтиу. Но щом останах сам, споменът за Кобхъм и огледалната зала се върна с нова сила. Защо Сатаната заповяда да ме покажат на пленника? Защо сам трябваше да се видя в тези проклети огледала? И защо той искаше Кобхем да ме види?

На първите два въпроса можеше да има само един отговор. Това бе просто предупреждение. Значи, моето обяснение не бе го удовлетворило напълно. Но ако бе така, нима не би взел и други мерки? Сатаната нищо не остава на голия случай. Аз помислих, че е задоволен, но въпреки това бе решил да ме предупреди, какво би станало с мен, ако престане да бъде доволен.

Не можех да разбера, защо трябваше да ме види Кобхъм. Нали паметта му ще бъде унищожена. Разумен отговор сякаш нямаше, освен още един каприз. Но доколкото Сатаната проявяваше капризите си, то винаги имаше някаква причина. Макар и с нежелание и тревога, но се предадох.

В дванадесет и половина чух ликуващ шепот от спалнята:

— Капитане, доставих питието!

Изтичах в спалнята. Нервите ми се напрегнаха, а гърлото ми пресъхна. Започва се! Път за отстъпление няма повече. Картите са раздадени. А противник ще ни бъде самата смърт.

— Ето го! — Баркър пъхна в ръката ми полупинтова дамаджана. И в нея се полюшваше онази зеленикава течност, която Сатаната даваше на робите в мраморната зала.

Кефтиу!

Течността бе прозрачна и вътре в нея микроскопични частички с дребни искрици отразяваха светлината. Аз отвинтих капачката и усетих слаба кисела миризма с намек на мускус. Вече се канех да опитам, но Баркър ме спря.

— Не се докосвайте, капитане — побърза да ми каже. — Това питие са го варили в Ада дяволите. Вие и така сте близо до тях.

— Добре де — завинтих капачката. — Кога тръгваме?

— Веднага — отвърна той. — Момчетата се сменят точно в дванадесет. Сега е най-подходящото време. О, да… — той порови в джоба си. — Помислих си, че най-добре ще бъде да се придържаме към сценария — и се усмихна. В ръката му се появиха две златни купи, в които забулена фигура разливаше наркотика по чашите.

— Трудно ли ти бе да ги намериш, Хари?

— Работа за няколко минути — презрително отвърна той. — Не искам да мисля, че ще трябва да ги връщам, но май ще се наложи. А иначе, зная си добре работата — добави той с гордост и надежда.

— Да, ти поне това можеш, Хари.

Той се поколеба.

— Капитане — каза накрая Хари. — Няма да крия от вас. Но ми се струва, че ще отидем в стая, където по ъглите съскат отровни змии.

— Е, може да намерим защитни дрехи — отвърнах бодро.

— Тогава да вървим? — почти запита той.

— Да вървим!

Изключих светлината в първата стая. Минахме през стената на спалнята в полутъмния проход и по него се насочихме към асансьора. Спуснахме се. Тръгнахме по дълъг коридор перпендикулярен на първия. Още едно спускане и се оказахме в абсолютна тъмнина. Хари ме хвана за ръката и ме поведе като слепец. Неочаквано се спря и освети стената, после натисна на едно място. Панелът се плъзна настрани. И се показа вдлъбнатина с множество превключватели.

— Контролният пулт — обясни ми Баркър на ухото. — Ние се намираме точно зад стола на който вие седяхте. Лягай!

Аз се проснах на пода. Той безшумно се разположи до мен. Още един панел с фут дължина и шест дюйма ширина се отвори с бързината на фотографски затвор.

Погледнах в храма.

Пролуката, през която се взирах, се намираше на височината на пода. Тя се закриваше от креслото, в което бях проследил изкачването на Картрайт. Като извих врата си, успях между краката на креслата да видя хоризонталния разрез на помещението.

Ярка светлина падаше право на черния трон. Той бе празен, но страшен. Отстрани на десетина фута разстояние стояха двама роби. Високите и яки мъже държаха в ръцете си готовите за удряне камшици с примки на краищата. Бледите им лица изглеждаха като мъртви. Очите им без вежди и мигли не примигваха.

А зад трона видях блясъка на сини очи. Каменният Сатана ме гледаше злобно. Побързах да отместя поглед от този образ и тогава видях задната част на храма.

Тя също бе ярко осветено. И дори повече, отколкото мислех. В плътен полукръг се изправяха черните облегалки и броят им бе поне триста.

Цепнатината се затвори. Баркър ме докосна с ръка и аз се изправих на крака.

— Дай ми наркотика — прошепна той.

Дадох му съдината с кефтиу. При мен останаха златните купи. Той отново освети пулта. Хвана ме за ръка и постави пръстите ми на две лостчета.

— Бройте до шестдесет — каза той. — После ги превключете. Светлината ще угасне. Не си махайте от тях ръката, докато не се върна. Започвайте… едно… две…

Той изключи фенерчето си. И макар да не чух никакъв шум, знаех, че бе изчезнал. Като стигнах шестдесет обърнах лостчетата. Струваше ми се, че времето в тъмнината върви много бавно. Но да съм престоял така най-много три до четири минути. И Баркър, по същия начин, без звук, се появи. Дръпна ръката ми и включи светлината в храма.

— Погледни долу — прошепна той.