Дом на пръст и кръв

Брайс преглътна и се зачуди колко ли отвратително би било да отмие парещата следа от джина с бирата, която беше оставила на плота.

Конър подхвана:

— Виж какво. Познаваме се от доста време…

— Това репетирана реч ли е?

Той се изправи и бузите му поруменяха. Вторият в глутницата „Дяволи“, най-страховитият и най-смъртоносен сред всички отряди на Помощната гвардия, се изчерви.

— Не.

— Началото прозвуча като заучено встъпление.

— Ще ме оставиш ли да те поканя на среща, или първо ще трябва да се скараме заради изказа ми?

Тя изсумтя, но стомахът й се сви.

— Не излизам с вълци.

Конър й се ухили тарикатски.

— Направи едно изключение.

— Не — повтори тя, но вече се усмихваше леко.

Конър заяви с непоклатимата самомнителност, присъща на всеки безсмъртен хищник:

— Искаш ме. Аз искам теб. От доста време е така и заигравките с човешките мъжлета не ти помагат да го забравиш, прав ли съм?

Да, прав беше. Въпреки това Брайс отвърна с учудващо спокоен глас, като се има предвид вилнеещото й сърце:

— Конър, няма да изляза с теб. Достатъчен ми е един деспот като Даника. Не ми трябва още един вълк, особено мъжки, да се разпорежда с живота ми. Не искам повече ванири да си врат муцуните в моята работа.

Златистите му очи помръкнаха.

— Не съм като баща ти.

Не говореше за Рандъл.

Брайс се отблъсна от плота и закрачи решително към Конър. И към външната врата зад него. Вече закъсняваше за срещата.

— Това няма нищо общо. Отговорът ми е не.

Конър не помръдна от мястото си и тя спря на броени сантиметри от него. Въпреки че беше на токчета и по-висока от повечето жени, той пак се издигаше над нея. Доминираше цялото пространство само с присъствието си.

Като всеки алфа-задник. Като елфическия й баща, който съблазнил деветнайсетгодишната Ембър Куинлан, опитал да я задържи за себе си и развил толкова силно собственическо чувство към нея, че веднага щом Ембър разбрала, че е бременна с Брайс, избягала от него, преди той да надуши детето в утробата й и да я заключи във вилата си в Пет рози, докато не остарее и той не загуби интерес към нея.

Брайс не обичаше да мисли за това. Не и след като си направи кръвни изследвания и си тръгна от кабинета на медвещера със знанието, че е наследила от елфическия си баща не само червената коса и заострените уши.

Някой ден щеше да погребе майка си, щеше да погребе и Рандъл. Което си беше напълно нормално дори за човек. Но фактът, че тя щеше да продължи да живее още няколко века и да помни гласовете и лицата им само с помощта на снимки и видеоклипове, караше стомаха й да се свива на топка.

Съжали, че не е изпила поне още една глътка джин.

Конър не се отместваше от вратата.

— От една среща няма да изпадна в собственическа истерия. Дори не е нужно да е точно среща. Може просто… да хапнем пица — довърши той, кимвайки към купчината празни кутии.

— С теб излизаме редовно. — Вечерите, когато привикваха Даника на срещи със Сабин или другите командири на Помощната гвардия, той често носеше храна или я водеше в някой от многото ресторанти в оживения им квартал. — Щом няма да е среща, какво ще е различното?

— Ще е нещо като проба. За среща — процеди през зъби Конър.

Тя вдигна вежда.

— Среща, на която да реша дали искам да се срещам с теб?

— Невъзможна си. — Той се отблъсна от касата на вратата. — Доскоро.

Брайс се усмихна и тръгна след него към всекидневната, изтръпвайки от чудовищно високия звук на телевизора, в който вълците бяха вперили много, много съсредоточени погледи.

Дори Даника знаеше, че търпението на Конър си има граници, отвъд които можеше да има сериозни последствия.

За част от секундата на Брайс й хрумна да сграбчи Втория за рамото и да му обясни, че е най-добре да си намери някоя кротка, мила вълчица, която да му народи вълчета, и да не се занимава с момиче с толкова душевен багаж, жадно да купонясва, докато не повърне в някоя уличка като пияно студентче. Брайс изобщо не знаеше дали може да обича някого, защото май не й трябваше никой друг освен Даника.

Но в крайна сметка не го сграбчи за рамото й докато вземе ключовете си от купата до вратата, Конър вече се беше изпружил на дивана — пак на нейното място — и се взираше неотлъчно в телевизора.

— Чао — каза Брайс.

Даника я погледна от другата страна на стаята, все така критично, но и леко разведрено, после й смигна.

— Бесней, кучко.

— Бесней, дрисло — отвърна й Брайс и думите се плъзнаха по езика й с лекота заради дългогодишната употреба.

Вече излизаше в мърлявия коридор, когато Даника добави „обичам те“ и Брайс се поколеба с ръка върху дръжката на вратата.