Дом на пръст и кръв

На Даника й бяха нужни няколко години да каже тези думи и до ден днешен ги използваше рядко. Първия път, когато Брайс й ги каза, на Даника не й хареса — дори след като Брайс й обясни, че почти през целия си живот ги повтаря на близките си, в случай че се окажат последните й думи към тях. В случай че не й се отдаде възможност да се сбогува с хората, на които държи. И чак след едно от най-смахнатите им приключения — включващо разбит мотор и истински пистолети, насочени към главите им — Даника събра смелост да изрече двете думи. Сега поне ги казваше, макар и рядко.

Явно Сабин беше успяла да разклати нервите й повече дори от освобождаването на Бригс.

Брайс затрака с токчета по протритите плочки към стълбището в дъното на коридора. Дали пък да не отложи срещата с Рийд? Можеше да купи няколко кутии сладолед от магазина на ъгъла, да се сгуши в леглото с Даника и да погледат заедно любимите си глупави комедии.

А можеше и да се обади на Фурия с молба да посети Сабин.

Само дето… никога не би поискала такова нещо от Фурия. Тя държеше работните си ангажименти настрана от живота им, а те не смееха да й задават твърде много въпроси. Само на Хвойна й се разминаваше подобна волност.

Направо не беше за вярване, че изобщо бяха приятелки: бъдещата алфа на всички вълци, наемна убийца, чиито елитни клиенти воюваха отвъд морето, смайващо талантлива танцьорка, единственият фавн, допуснат някога до Балета на Лунния град, и тя.

Брайс Куинлан. Асистентка на магьосница. Начинаеща танцьорка с неподходящо тяло и хронична склонност да излиза с префърцунени крехки човешки мъже, които изобщо не знаеха какво да правят с нея. Камо ли с Даника, ако въобще стигнеха дотам в тежкото изпитание.

Брайс заслиза тромаво по стълбите, вперила намръщен поглед в едно от кълбата първосвет, чиято мъждукаща светлина подчертаваше олющената сивкавосиня боя на стените. Хазяинът гледаше да пести от първосвет и вероятно крадеше от мрежата, вместо да плаща на града за него като всички останали.

Откровено казано, всичко в тази сграда беше скапано.

Даника можеше да си позволи нещо по-добро. Брайс определено не можеше. Но Даника я познаваше достатъчно добре, че дори не предложи сама да плаща за лъскав апартамент в някоя от многоетажните сгради край реката или в Централния бизнес район. Затова след като завършиха, оглеждаха само квартири, които Брайс можеше да си позволи със своята заплата — и тази бърлога се оказа най-малко окаяната сред тях.

Понякога на Брайс й се искаше да беше приела парите на противния си баща — да не беше развила някакво подобие на морал точно когато ненормалникът й предложи планини от златни знаци в замяна на вечното й мълчание за него. Сега можеше да релаксира в басейна на покрива на някой небостъргач и да плакне очи с омазани в масла ангелски тела, вместо да избягва похотливия поглед на домоуправителя, който зяпаше гърдите й винаги когато отидеше да му се оплаче, че улеят за боклук пак се е задръстил.

Стъклената врата в дъното на стълбището водеше към тъмната нощна улица, която вече гъмжеше от туристи, купонджии и уморени местни жители, мъчещи се да си проправят път към дома през шумните тълпи след дългия зноен летен ден. Един костюмиран драк я подмина забързано с подскачаща по единия хълбок кожена чанта и заобиколи семейство метаморфи — някакъв вид коне, ако съдеше по мириса им на открито небе и зелени поля, — толкова заети да щракат снимки, че изобщо не ги интересуваше колко хора се опитват да стигнат някъде.

Двама малаки в черните брони на 33-ти стояха на ъгъла с прибрани към могъщите им тела криле, вероятно за да не ги докосне някой разтърчал се местен или пък някой пиян идиот. Ако докоснеш крило на ангел без негово разрешение, е цял късмет да загубиш само ръката си.

Брайс затвори плътно стъклената врата след себе си и попи със сетивата си древния, бликащ от живот град: сухата лятна жега, способна да я изпече до кости; клаксоните на коли, пронизващи непрекъснатото жужене и думкане на музиката, извираща от клубовете; вятъра откъм река Истрос на три пресечки оттук, чийто полъх полюшваше палмите и кипарисите; мириса на сол от близкото тюркоазено море; изкусителното нощно ухание на пълзящия жасмин, обгърнал желязната ограда на парка; натрапчивата воня на повръщано, пикня и изветряла бира; примамливия, опушен аромат на подправките по кожата на агнето, което се печеше бавно във фургона на ъгъла… Всичко я връхлетя като ободряваща целувка.

Брайс вдъхна дълбоко вечерните дарове на Лунния град, изпи ги с цялата си душа и се сля с оживлението по улиците му, стараейки се да не изкълчи глезените си по калдъръма.

4

„Перла и роза" съчетаваше всичко, което Брайс ненавиждаше в града.

Но поне Даника вече й дължеше петдесет сребърни знака.

Охраната веднага я пусна нагоре по трите стъпала и през отворените бронзови врати на ресторанта.

Но дори петдесет сребърни знака бяха нищо в сравнение с цената на предстоящата вечеря. Тя определено щеше да е златна.