Дом на пръст и кръв

Зарежи надувкото с мека пишка и избави Конър от мъките. Няма да умреш от една среща с него. От години събира смелост да те покани, Брайс. Години. Дай ми повод да се усмихна тази вечер.

Брайс изтръпна и пъхна телефона обратно в чантичката си. Като вдигна поглед към Рийд, той пишеше нещо на своя телефон и екранът осветяваше изваяното му лице. „Реднър Индъстрис" бяха изобретили телефоните преди петдесет години в прословутата си технологична лаборатория, осигурявайки си нечувани печалби. Тогава всички нарекли изобретението им нова ера в комуникациите. Но според Брайс малките устройства просто даваха на хората оправдание да не се гледат в очите. И да не говорят един с друг.

— Рийд… — подхвана Брайс.

Той вдигна показалец.

Брайс зачука с червен нокът по столчето на винената чаша. Поддържаше ноктите си дълги и всеки ден пиеше еликсир, за да са здрави. Не бяха опасни като хищническите, но можеха да нанесат известна щета. Поне колкото да се измъкне от някой нападател.

— Рийд! — повтори.

Той продължи да пише и вдигна поглед чак когато им сервираха първото ястие.

Мус от сьомга, естествено. Върху препечени филийки, обгърнати в плетеница от усукани зелени растения. Нещо като дребни папрати. Тя преглътна смеха си.

— Започвай да ядеш — подкани я отнесено Рийд, отново шарейки с пръсти по телефона си. — Не ме чакай.

— Една хапка и съм готова — измърмори тя.

Вдигна вилицата си, но се зачуди как, по дяволите, се яде такова нещо. Никой наоколо не използваше пръсти, но… Елфката я гледаше подигравателно.

Брайс остави вилицата. Сгъна салфетката си на квадрат и стана.

— Ще тръгвам.

— Добре — каза Рийд, без да вдига очи от екрана.

Явно реши, че отива до тоалетната. Брайс усети как очите на костюмирания ангел от съседната маса се плъзват нагоре по голия й крак и чу как столът му изскърца, когато се облегна назад, за да огледа и задника й.

Точно затова държеше ноктите си дълги.

— Не, искам да кажа, че си тръгвам. Благодаря ти за вечерята.

Това вече го накара да вдигне поглед.

— Какво? Брайс, седни. Яж.

Сякаш фактът, че беше закъснял и през цялото време пишеше на телефона си, нямаше никаква връзка. Сякаш тя беше просто нещо, което трябва да нахрани, преди да изчука. Брайс заяви отчетливо:

— Няма да се получи между нас.

Той стисна устни.

— Моля?

Едва ли някога го бяха зарязвали. Затова Брайс каза с мила усмивка:

— Довиждане, Рийд. Успех в работата.

— Брайс!

Но тя имаше достатъчно самоуважение да не слуша оправданията му, да не се примирява с посредствен секс, и то в замяна на вечери в ресторанти, в каквито иначе не би си позволила да влезе, и с мъж, който наистина грабва телефона си веднага след като слезе от нея. Затова взе бутилката с вино и тръгна, но не към изхода.

Отиде право при надменната елфка с човешкото момче играчка и попита с леден глас, от който дори Даника би отстъпила назад:

— Харесва ли ти какво виждаш?

Елфката провлачи безцеремонно поглед от високите й обувки, през червената й коса, до бутилката вино в ръката й, после сви рамене и черните камъни по дългата й рокля проблеснаха.

— Ще ти платя един златен знак да ви гледам двамата.

Тя посочи с глава човека на масата й.

Момчето се усмихна на Брайс. Празното му изражение говореше, че е сериозно надрусан с някакъв наркотик.

Брайс се присмя на елфката.

— Не знаех, че елфките сте пропаднали толкова. Носеха се слухове, че плащате купища злато на човеци, за да се преструват, че не сте безжизнени като косачи в леглото.

Бронзовото лице на елфката пребледня. Лъскавите й хищнически нокти се впиха в покривката. Момчето срещу нея дори не трепна.

Брайс сложи ръка на рамото му — и тя самата не знаеше дали за да го утеши, или за да я вбеси. Стисна го леко, кимвайки отново на елфката, и напусна залата.

На излизане през външните врати глътна от бутилката вино, показа среден пръст на хостесата и грабна шепа кибрити от купата на входа.

Задъханите извинения на Рийд пред аристократката още се носеха зад нея, когато стъпи на горещата, суха улица.

Да му се не види! Още нямаше девет часа, а тя се беше пременила, пък и ако се прибереше в апартамента, щеше да крачи нервно напред-назад, докато Даника не й отхапеше главата. Другите вълци пак щяха да си тикат муцуните в нейната работа, а Брайс изобщо не искаше да обсъжда въпроса с тях.

Оставаше й само един вариант. Любимият й вариант за щастие.

Фурия вдигна още на първото позвъняване.

— Какво?

— От тази страна на Халдрен ли си, или от грешната?

— В Пет рози съм. — В безизразния й хладен глас се долавяше нотка на ирония, което си беше същински смях за нея. — Но не гледам телевизия с кутретата.

— Че кой би се подложил на такова нещо?

Двете се умълчаха за момент. Брайс се облегна на светлата каменна стена на „Перла и роза“.

— Мислех, че имаш среща с онзи, както там се казваше.

— Вие с Даника сте ужасни, знаеш ли?

Направо чу дяволитата усмивка на Фурия от другата страна на линията.