Дом на пръст и кръв

Фурия застина.

— Какво ти каза, че е?

— Някакъв нов купонджийски наркотик… карал те да се чувстваш като бог или нещо такова. Страшно скъп.

Фурия сбърчи чело.

— Синт? Стой настрана от него. Опасен е.

— Добре. — Вярваше й достатъчно, че да вземе предупреждението й на сериозно. Надникна към прашеца в ръката на Фурия. — Ако обичаш, не ми давай дроги, от които ще халюцинирам дни наред. Утре имам работа.

Трябваше поне да се преструва, че знае как да намери проклетия Рог.

Фурия пъхна пликчето в черния си сутиен. Отпи още глътка от шишето и го върна на Брайс.

— Не се безпокой, Джесиба няма да те надуши.

Брайс хвана под ръка стройната наемна убийца.

— Тогава хайде да накараме предците ни да се обърнат в гробовете.

5

Това че след няколко дни имаше среща с Конър, не означаваше, че трябва да спазва поведение. Затова като влезе в светилището на „Белият гарван“, Брайс се отдаде на всичките му удоволствия.

Фурия познаваше собственика Рисо — или покрай работата си, или покрай личния си живот, в каквото и да се състоеше той, — така че никога не им се налагаше да чакат на опашка. Екстравагантният метаморф пеперуда винаги им пазеше сепаре.

На никоя от усмихнатите, пъстро облечени сервитьорки, носещи питиета, не й направиха впечатление линийките лъскав бял прашец на масата и струите пушек, които Брайс бълваше през смях към сводестия огледален таван.

Хвойна имаше тренировка в студиото рано сутринта, затова не посягаше към прашеца, цигарите и алкохола. Но това не й попречи да се измъкне за двайсетина минути с един широкоплещест елф, който само зърна тъмнокафявата й кожа, изящно лице, вълниста черна коса и дълги крака, завършващи с фини копита, и едва не падна на колене пред фавна.

Брайс се потопи в пулсиращия ритъм на музиката, в еуфорията, разпалваща кръвта й по-бързо от ангел, устремен към земята, в потта, обливаща тялото й, докато се вихреше шеметно на древния дансинг. Утре сигурно нямаше да може да ходи, нито пък да мисли, но дявол да го вземе — искаше още, и още, и още.

Със смях прелетя през ниската масичка в сепарето им, скътано между две полуразрушени колони; със смях изви гръб назад, отлепяйки червен нокът от едната си ноздра, и се отпусна за миг на облегалката на тъмния кожен диван; със смях отпи по глътка вода и бъзово вино и пак се гмурна в морето от танцуващи тела.

Животът беше хубав. Животът беше дяволски хубав и нямаше търпение да направи Скока с Даника, за да го живее, докато земята не се превърне в пепел.

Хвойна танцуваше с групичка силфки, празнуващи успешния Скок на своя приятелка. Сребристите им глави бяха украсени с диадеми от светещи неонови пръчки, пълни с първосвета, който приятелката им сама бе създала при успешния си Скок. Бяха дали ореол и на Хвойна и косата й светеше в синкаво, когато протегна ръце към Брайс, преплитайки пръсти с нейните, докато танцуваха.

Кръвта на Брайс пулсираше в ритъм с музиката, сякаш беше сътворена точно за това: за мига, в който се сливаше с нотите, темпото и баса, превръщаше се в олицетворение на песента. Блестящите очи на Хвойна показваха, че я разбира — че винаги е разбирала неповторимата свобода и наслада, която носеше танцът. Сякаш телата им бяха толкова пълни със звуци, че едва ги сдържаха в себе си, едва понасяха напъна им и само с танци можеха да освободят напрежението, да се преклонят пред музиката в себе си.

Мъже и жени от всевъзможни раси се събраха да ги гледат, обливайки с похотта си кожата й като с пот. Всяко движение на Хвойна беше в толкова естествен унисон с нейните, че сякаш двете бяха въпрос и отговор, слънце и луна.

Кротката, красива Хвойна Андромеда — ексхибиционистката. Дори докато танцуваше в свещеното древно сърце на „Гарвана“, беше мила и нежна, но пак сияеше.

А може би на Брайс така й се струваше заради светлотърсача, който изсмърка преди малко.

Косата й полепваше по потния й врат, вече не чувстваше краката си заради високите токчета, гърлото й беше раздрано от всичкото крещене с песните, гърмящи в клуба.

Успя да изстреля няколко съобщения на Даника — и едно видео, защото вече не можеше да чете отговорите й.

Здравата щеше да си изпати, ако утре отидеше на работа неспособна да чете.

Времето се забави и потече мудно. Всъщност тук, докато танцуваше сред колоните, върху рухналите каменни основи на преродения храм, времето не съществуваше.

Прииска й се да живее тук.

Да напусне работата си в галерията и да заживее в клуба. Можеше да я наемат за танцьорка в някоя от стоманените клетки, висящи от стъкления таван, високо над дансинга от руини. Тук определено нямаше да нарекат тялото и „неподходящо". Точно обратното — щяха да й плащат да прави любимото си нещо, онова, което я караше да се чувства истински жива.

Съвсем разумен план, мислеше си Брайс, докато се препъваше по своята улица по-късно, без да си спомня как е тръгнала от „Гарвана", дали си е взела довиждане с приятелките си и как изобщо е стигнала дотук. С такси ли? Беше профукала всичките си знаци за лудокорена. Дали някой друг не беше платил…