Дом на пръст и кръв

Но вратата беше желязна и подсилена с най-скъпите заклинания, така че да отблъсква неканени гости, зложелатели и магия. Заклинанията бяха единственото нещо, което Брайс позволи на Даника да купи сама. И дори не я попита колко струваха, защото знаеше, че сумата вероятно е двойно по-голяма от годишната заплата на родителите й.

Но сега вратата приличаше на смачкан лист хартия.

Брайс примига ядосано и се изправи. Проклети да са наркотиците — и проклета да е Фурия! Беше обещала, че не причиняват халюцинации.

Брайс се закле повече никога да не пие и да не трови тялото си с такива боклуци. Още сутринта щеше да го заяви на Даника. Край. Точка.

Потри очи и изцапа пръстите си със спирала за мигли. Но те вече бяха изцапани с кръв.

Кръвта си оставаше. Огънатата врата — също.

— Даника? — програчи Брайс. Ако нападателят още беше вътре. — Даника?

Кървавата ръка — нейната ръка — побутна смачканата врата.

От апартамента я посрещна пълен мрак.

Медният мирис на кръв и онази смрад на гнило я блъснаха в носа.

Цялото й тяло се скова, всеки мускул застана нащрек, всеки инстинкт запищя: бягай, бягай, бягай…

Но елфическите й очи се приспособиха към тъмнината, разкривайки апартамента.

Каквото беше останало от него.

От тях.

Помощ — трябваше да извика помощ, но.

Брайс пристъпи в разгромения апартамент.

— Даника? — пророни с дрезгав, пречупен глас.

Вълците се бяха съпротивявали. Всички мебели наоколо бяха разпорени, изпотрошени.

Телата им — също. От тях бяха останали само купчини и парчета.

— ДаникаДаникаДаника.

Трябваше да извика някого, да изпищи за помощ, да се обади на Фурия или на брат си, на баща си, на Сабин…

Вратата на спалнята й беше разбита, прагът й — оплискан с кръв. Плакатите от балета висяха на съдрани ивици на леглото й.

В мозъка на костите си знаеше, че онова на леглото й не е халюцинация, че сърцето й е прокървило в гърдите й.

Върху леглото й беше Даника. На парчета.

А в долния му край, на още по-дребни парчета върху разкъсания килим, сякаш до последно бе защитавал Даника, беше Конър.

Кървавата купчина от дясната страна на леглото, най-близо до приятелката й, Торн.

Брайс остана загледана в тях дълги, дълги минути.

Може би времето спря. Може би и тя беше мъртва. Не усещаше тялото си.

Нещо метално издрънча силно. Не в апартамента, а в коридора отвън.

Тя излезе от стаята. Апартаментът се огъваше пред очите й, смаляваше се и се разширяваше, сякаш дишаше, и подът се надигаше в такт с дъха му, но Брайс успя да стигне до кухнята.

Малката кухненска маса беше на трески. Тя хвана с окървавени, разтреперани пръсти един от дървените й крака и тихо го вдигна над рамото си. После отиде да надникне в коридора.

Наложи й се да примигне няколко пъти, за да проясни безполезното си зрение. Проклети дроги…

Капакът на улея за боклук беше отворен. Вълча кръв обливаше ръждясалия метал и кървави следи по пода, оставени не от човек, а от нещо друго, водеха към стълбите.

Беше истина. Брайс примига няколко пъти и залитна към вратата.

Истина. Значи.

Видя се отстрани как изскача в коридора.

Видя как се блъсва в отсрещната стена, отскача от нея и хуква към стълбището.

Каквото и да ги беше убило, явно я беше чуло да се прибира и се беше скрило в улея за боклук, чакайки подходящия момент да й се нахвърли или да се промъкне незабелязано навън.

Брайс полетя надолу по стълбите, докато светеща бяла мъгла обгръщаше бавно зрението й, потискаше задръжките й, заглушаваше всички предупредителни сирени в ума й.

Стъклената врата в дъното на стълбището вече беше разбита. Отвън се чуваха писъци.

Брайс скочи от площадката, прелетя над стъпалата и кацна с боси крака на пода на фоайето, осеян с парчета стъкло.

Коленете й изпукаха болезнено и се подкосиха. Без да обръща внимание на стъклата, забиващи се в стъпалата й, изхвърча през вратата и заоглежда трескаво улицата…

Хората зяпаха втрещено надясно. Някои пищяха. Шофьорите и пасажерите на наспрелите коли гледаха към тясната уличка между нейната сграда и съседната.

Лицата им се размиваха и разтягаха; ужасът по тях се превръщаше в нещо гротескно, причудливо, първично й.

Това не беше халюцинация.

Брайс пробяга през улицата, следвайки писъците, силната миризма…

С раздиращ дробовете й дъх препусна по тясната странична уличка, заобикаляйки купчините боклук. Каквото и да гонеше, то имаше съвсем малка преднина.

Къде беше, къде беше?

Всяка логична мисъл се рееше като копринена лента над главата й. Тя ги четеше като електронните информационни табели на фондовата борса по някои сгради в ЦБР.

Само трябваше да го види, дори да не успее да го убие. Само да го види, колкото да го запомни. Заради Даника…

Уличката свърши и Брайс изскочи на оживеното „Сентрал авеню“, гъмжащо от бягащи хора и свирещи коли. Втурна се през капаците им, прехвърляйки се с плавни като танцови стъпки движения. Подскок, завъртане, чупка — тялото й не я предаваше. Брайс последва ужасната смрад на съществото по още една тясна уличка. И още една, и още една.