Дом на пръст и кръв

Отвъд Халдренско море прииждаха все мрачни вести: човеците от съпротивата предпочитаха да измрат до един, отколкото да се подчинят на астерите и управлението на „избрания“ Сенат. Войната бушуваше от четирийсет години в просторните земи на Пангера — рушеше градове и пълзеше бавно към бурното море. Ако конфликтът го прекосеше, Лунният град, разположен по югоизточното крайбрежие на Валбара — по средата на полуостров, наречен Ръката заради формата на безплодното, вдадено във водите хълмисто парче земя, — щеше да е един от първите по пътя му.

Фурия отказваше да сподели какво е видяла там. Какво е правила. На чия страна се е била. Повечето ванири далеч не се радваха на съпротивата срещу властта им, наложена преди петнайсет хиляди години.

Повечето човеци също не се радваха на петнайсетте хиляди години, в които живееха почти като роби и служеха за плячка, храна и разврат, въпреки че през последните векове Имперският сенат им беше отредил известни права — с одобрението на астерите, разбира се. Това не променяше факта, че всеки, прекрачил наложените от тях граници, биваше захвърлян обратно в началото и превърнат в роб на Републиката.

Но истински роби се срещаха главно в Пангера. Неколцина живееха и в Лунния град, сред ангелите воини в 33-ти, личния легион на губернатора, и китките им бяха белязани с робска татуировка, съдържаща буквите SPQM. Въпреки това обикновено се сливаха с тълпата.

Лунният град, макар и средище на богати задници, все още събираше на едно място различни класи и раси. И беше едно от малкото места, където човеците не бяха осъдени на доживотен къртовски труд. Не че имаха кой знае колко други права.

Една тъмнокоса синеока елфка привлече случайно погледа на Брайс. Ако се съдеше по жиголото, с което седеше на маса, вероятно беше от аристокрацията.

Брайс не можеше да реши кого мрази повече: крилатите малаки или елфите. Вероятно елфите, чиито завидни магически способности и грациозност им вдъхваха самочувствие, че могат да правят каквото си поискат с когото си поискат. Черта, която споделяха с още мнозина от Дома на небеса и дихания: наперените ангели, високомерните силфи и избухливите стихии.

Дом на нагляри и духачи, наричаше ги Даника. Но сигурно собствената й принадлежност към Дома на пръст и кръв влияеше донякъде на мнението й — особено като се имаше предвид отколешната вражда между метаморфи и елфи.

Тъй като родителите на Брайс бяха от два различни Дома, тя бе принудена да положи клетва за вярност към Дома на пръст и кръв, за да получи официално гражданския ранг, придобит от баща й. Това беше цената, която й се наложи да плати за желаното обществено положение: той беше готов да подаде и молба за пълно гражданство, но това би я задължило да се причисли към Дома на небеса и дихания. Брайс ненавиждаше копелето, задето я бе накарало да избира, но дори майка й бе осъзнала, че ползите надхвърлят недостатъците.

Не че и Домът на пръст и кръв предлагаше особени преимущества и закрила на човеците. Със сигурност не и на младия мъж, когото елфката си беше довела.

Красивото русо момче едва ли беше на повече от двайсет — вероятно на една десета от възрастта на елфическата си приятелка. Бронзовата кожа на китките му не носеше четирите букви на робската татуировка. Значи явно я придружаваше по своя воля — или заради нещо, което тя му предлагаше: секс, пари, влияние. Но в такъв случай беше сключил наивна сделка. Елфката щеше да го използва, докато не й омръзнеше или не остарееше твърде много за вкуса й, а после щеше да го изрита на улицата, още точещ лиги по елфическите й богатства.

Брайс кимна на аристократката, която оголи неестествено бели зъби в отговор на дързостта й. Беше красива — но това важеше за почти всички елфи.

Като върна очи към Рийд, той я гледаше с гримаса върху изписаните си черти. Накрая поклати глава — заради нейното поведение, а не заради това на елфката — и продължи да чете менюто.

Брайс пък продължи да пие вино. И поръча още една бутилка.

Луд съм по теб.

Конър не би търпял презрителните погледи, насмешливия шепот. Даника също. Брайс с очите си ги беше виждала да се нахвърлят на простаците, които си позволяваха да я обидят или я вземаха за някое от многото полуванирски момичета, продаващи телата си из Месарския пазар, за да преживеят.

Повечето от онези жени дори не стигаха до Скока — или защото не оцеляваха до зрялост, или защото бяха имали нещастието да наследят простосмъртния си родител. Множество хищници, по рождение или обучение, използваха Месарския пазар за ловен терен.

Телефонът на Брайс извибрира тъкмо когато келнерът им сервираше новата бутилка вино. Рийд пак се намръщи и отявленото му неодобрение я накара да прочете съобщението чак след като си поръча сандвич с говеждо и пяна от сирене.

Даника й пишеше: