Домът на Червения убиец

Отново кимване, придружено със снизходителни усмивки, сякаш намираха Ателстан за малко смешен и доста глупав.

– Станете! – изрева Кранстън. – Станете, кучи синове! Проклет да съм, карал съм да връзват за дърветата и по-добри от вас и да ги бият с камшик, докато гърбовете им почервенеят!

Двамата войници скочиха, усетили желязната заплаха в гласа на коронера.

– Така е по-добре – измърка той. – Сега, фукльовци, отговаряйте чинно на въпросите на писаря ми и всичко ще бъде наред – той сграбчи единия за рамото. – Иначе може да си помисля, че посред нощ сте убили господаря си.

– Не е вярно! – запени се единият. – Бяхме верни на сър Ралф. Не видяхме нищо и не знаехме нищо, докато онова конте... – той сви рамене, – ...бъдещият зет на коменданта, не дотича, крещейки, че не можел да събуди сър Ралф. Грабна ключа и се канеше да се върне, но после страхливецът размисли и прати да повикат помощник-коменданта.

– Чухте ли го да чука на вратата и да вика сър Ралф? – попита Ателстан.

– Разбира се.

– Но не е влизал?

– Ключът беше тук – отвърна пазачът, сочейки към стената. – Висеше пред очите ни. Бяха само два. Един тук, а другият – у сър Ралф.

– Сигурен ли си? – попита Кранстън.

– Да, да – потвърди войникът. – Намерих другия на масата до леглото на сър Ралф, след като отключих вратата. Сега е у мен.

Кранстън кимна.

– Добре – въздъхна той. – Това ми стига. Да видим сега кулата отвътре.

Когато излязоха от северния бастион, внезапно чуха оглушителна врява зад стената. Последваха лейтенанта, който бързо мина под арката и заоглежда покрития със сняг вътрешен двор. Шумът идваше от една постройка между гарнизонната сграда и Бялата кула. Отначало Ателстан не можа да разбере какво става. Различи фигури, които тичаха наоколо, кучета, които скачаха в снега и лаеха. Колбрук въздъхна и се успокои.

– Това било – промърмори той. – Вижте!

Ателстан и Кранстън гледаха изумени огромната кафява мечка, която се появи пред очите им. Звярът стоеше на задни крака и размахваше лапи във въздуха.

– Виждал съм мечки и преди – промърмори Кранстън. – Когато насъскват кучета срещу тези космати зверове, но никоя не е била внушителна като тази.

Мечката изръмжа и Ателстан видя дебелите вериги, закачени за железния нашийник на врата ѝ. По един пазач държеше всяка от тях, докато лудият Ред Хенд я водеше, за да я завържат за големия кол при далечната стена до гарнизонната сграда.

– Великолепна е! – промърмори Ателстан.

– Подарък от норвежки принц за дядото на сегашния крал, Бог да го благослови! – обади се помощникът. – Нарича се Ursus Magnus⁹

- Аха! – Ателстан се усмихна. – На съзвездието.

Колбрук го изгледа недоумяващо.

– Звездите – подсказа му Ателстан. – Небесното съзвездие.

Колбрук също се поусмихна и ги поведе обратно към една странична порта на външната стена. Издърпа резетата и пантите изскърцаха протестиращо, когато той отвори масивната врата.

Никой, помисли си Ателстан, не е минавал от месеци през тази порта.

Те стъпиха предпазливо върху замръзналия ров, тишината и гъстата мъгла създаваха зловещо усещане за нереалност.

– Единственият случай, когато ще ходиш по водата, отче! – промърмори Кранстън.

Ателстан се усмихна.

– Усещането е странно – отговори той и погледна изпитото лице на Колбрук. – Защо е тази порта?

Помощникът сви рамене.

– Използва се много рядко. Понякога някой шпионин или таен пратеник минава през рова или пък някой иска да се измъкне от Тауър незабелязано.

Ателстан се огледа. Зад него високата стена се издигаше до натежалите от сняг облаци, а отсрещната страна на рова беше обвита в гъста мъгла. Нищо не помръдваше. Чуваше се само дишането им и драскането на ботушите им по леда. Вървяха предпазливо, сякаш очакваха ледът да се пропука и водата да се появи отново. Завиха покрай стената към северния бастион.

– Къде са дупките за стъпване? – попита Кранстън.

Колбрук ги покани да се приближат и посочи зидарията. Отначало дупките в стената трудно се забелязваха, но накрая ги видяха, подобни на следи от ноктите на огромна птица, издълбани дълбоко в стената. Кранстън пъхна ръка в една от тях.

– Да – каза той – някой е бил тук. Вижте, ледът е счупен.

Ателстан огледа заледените отвори и се съгласи. Проследи дупките с поглед, докато изчезнаха в мъглата, обвила върха на кулата.

– Трудно изкачване – отбеляза той. – И изключително опасно нощем.

Погледна заледения сняг, наведе се, взе нещо и го стисна в дланта си, преди Колбрук да се обърне, за да ги поведе назад.

– Какво е това? – изфъфли Кранстън. – Какво намери?

Свещеникът отвори ръка и коронерът се усмихна при вида на посребрената тока, блестяща върху дланта му.

– Значи някой е бил тук – каза той. – Трябва само да открием чия е токата, после го изправяме пред кралския съд, следва бърз процес и по-дълга екзекуция.

Ателстан поклати глава.

– О, сър Джон – прошепна той, – де да беше толкова просто.