Домът на Червения убиец

– Внимавай какво говориш, помощнико! – каза той остро. – Да, изчезнаха някои неща, но това не значи, че аз съм крадецът. И други – натърти той – имат достъп до кулата Уордроуб¹⁰.

– Какво искаш да кажеш? – извика Колбрук.

– Млъквайте! – нареди Кранстън. – Не сме тук заради складовете, а заради човешки живот. Заклевам всички във верността ви към краля – защото може да става дума за предателство – кажете ми, довери ли се сър Ралф на някого от вас? Знае ли някой какво означава този пергамент?

Хорово "не" отговори на въпросите на коронера, но Ателстан забеляза, че хоспиталиерите извърнаха поглед.

– Надявам се, че казвате истината – отбеляза язвително Кранстън. – Сър Ралф може да е бил убит от селски водачи, планиращи бунт. Баща ти, мистрес Филипа, беше добре приет в двора и верен поддръжник на короната.

Ателстан се намеси, опитвайки се да успокои положението.

– Мистрес Филипа, разкажи ми за баща си.

Момичето сплете нервно пръсти и впи поглед в пода.

– Винаги е воювал – започна тя. – В Прусия срещу ливонците, в Каспийско море, а после отпътува за отвъдморските земи – Египет, Палестина и Кипър – тя примигна и посочи с глава хоспиталиерите. – Те могат да ви кажат повече за това от мен – пое си дълбоко дъх. – Преди петнайсет години се сражава в Египет, в армията на халифа, и се върна богат и покрит със слава. Аз бях на три години. Майка ми умря след година и ние отидохме да живеем в дома на Джон Гонт. Баща ми беше сред най-важните хора в свитата му, а преди четири години беше назначен за комендант на Тауър.

Ателстан се усмихна разбиращо. Познаваше хората от типа на сър Ралф: професионални войници, наемници, които тръгват на кръстоносен поход заради вярата, но не биха се отказали да служат и в армиите на неверниците. Той огледа групата. Изглеждаха тихи и спокойни, но нещо не беше наред. Криеха взаимна омраза и съперничества зад пресиленото си желание да отговарят на въпросите му.

– Предполагам – сухо каза той, – че вече сте прегледали документите на сър Ралф.

Погледна сър Фулк, който кимна.

– Разбира се, че прегледах документите на брат ми – сметките по къщата, бележките, писмата му. Не намерих нищо необичайно. Все пак аз съм – добави той, оглеждайки се, сякаш очакваше възражение – изпълнител на завещанието му.

– Разбира се, разбира се – увери го Кранстън.

Ателстан изпъшка вътрешно. Да, помисли си, и ако е имало нещо в негов ущърб, той го е премахнал. Погледна младежа до Филипа.

– Откога се познавате с годеницата ти?

По зачервеното от виното лице на Джефри се разля усмивка и той стисна по-здраво ръката ѝ.

– От две години.

Ателстан забеляза заговорническите усмивки, които си размениха двамата влюбени. Кранстън се ухили похотливо на момичето, докато оглеждаше тази странна двойка. Джефри беше красив и вероятно доста богат, а Филипа беше грозновата. Сър Ралф беше войник и на пръв поглед Джефри не беше човекът, когото би приветствал за свой зет. После си спомни за Мод и колко страстно я беше ухажвал. Любовта беше нещо странно, както непрекъснато му напомняше Ателстан, и често противоположностите се привличаха.

– Кажи ми, Джефри, защо остана в Тауър?

Младежът се оригна и примигна, сякаш беше на път да заспи.

– Големият студ уби търговията в града. Сър Ралф искаше да остана за коледните празници – и настояваше дори още повече, след като нещо го обърка и разтревожи силно.

– Знаеш ли причината за тревогата му?

– Не – каза завалено Джефри. – Защо би трябвало да знам?

– Харесваше ли сър Ралф?

– Обичах го като баща.

Кранстън прехвърли вниманието си към сър Фулк, който вече не можеше да си намери място.

– Сър Фулк, казваш, че ти си изпълнителят на завещанието на сър Ралф.

– Да, така е. И бързам да те уведомя, че ще получа и наследство, след като завещанието бъде легализирано в съда.

– Какво гласи завещанието?

– Сър Ралф имаше имот близо до картузианския манастир в Сейнт Джайлс. Той и всички пари в банката в Корнхил остават за Филипа.

– А за теб?

– Ливадите и пасбищата в имението Холиуел край Оксфорд.

– Скъпи ли са?

– Да, сър Джон, но недостатъчно, за да убиеш за тях.

– Не съм казал това.

– Намекна го.

– Сър Ралф – бързо се намеси Ателстан – е бил богат човек.

– Натрупа богатство по време на пътуванията си – отсече сър Фулк. – И беше внимателен с парите.

Ателстан забеляза киселата усмивка на капелана. Помисли си, че сър Ралф сигурно е бил скъперник. Свещеникът погледна под око към Кранстън и едва не изстена на глас. Добрият коронер беше задрямал с провиснало шкембе и отворена уста. Боже, помоли се тихо Ателстан, моля те, нека поне не хърка.

– Защо живееш в тази мрачна крепост? – попита той рязко.

Сър Фулк сви рамене.

– Брат ми ми плащаше, за да работя като негов неофициален помощник.

Двамата с Ателстан се направиха, че не чуват сподавения смях на Колбрук. Сега Кранстън беше свел глава, оригваше се тихичко и облизваше устни. Мистрес Филипа сви устни и Ателстан изруга наум: не искаше разпитът да свърши с подигравателен смях.

– Сър Джерард, сър Брайън – той почти крещеше в опит да събуди Кранстън, – откога сте в Тауър?