Домът на Червения убиец

Капеланът влезе недоволно нацупен и изгриза нокътя на палеца си до кожа, докато отговаряше рязко на Ателстан. Да, бил в крепостта онази вечер, но в стаята си в кулата Бийчъм, близо до църквата "Сейнт Питър ад Винкула".

Двамата хоспиталиери бяха по-учтиви, но също толкова твърди. Имали стаи в кулата Мартин и прекарали по-голямата част от вечерта в пиене и игра на шах.

– Уверявам те, сър Джон – рязко каза Моубри, – трудно се ориентираме в Тауър и през деня, камо ли през студена зимна нощ.

– Но знаете какво означава това, нали? – попита с обвинителен тон Ателстан, вдигайки парчето пожълтял пергамент.

– По дяволите, не! – отвърна Фицормонд.

– Сър – отвърна Ателстан, – мисля, че знаете, както и за сусамения сладкиш.

Двамата хоспиталиери поклатиха глави.

– Хайде – продължи Ателстан, – да не скромничим. Вие сте рицари и монаси. Орденът ви се бори за вярата в Светите земи. И в моя има братя, които служат там. Когато се върнат, разказват истории на вечеря в Блакфрайърс.

– Какви истории? – попита Моубри.

– Че в планините на Палестина живее тайна секта от неверници, наричани асасини, чийто предводител се нарича Стареца от планината. Те се занимават с потайни убийства. Вземат наркотици и господарят им ги праща с позлатени ками да убият онези, които е набелязал за унищожение.

Кранстън видя как двамата рицари се напрегнаха и за първи път проявиха лека нервност, особено Фицормонд.

– Тези асасини – продължи Ателстан – винаги предупреждават жертвата си. Не оставят рисунки, а плосък сусамов сладкиш в знак, че скоро човекът ще бъде сполетян от насилствена смърт – Ателстан стана и се протегна, за да раздвижи схванатите си крака. – Питам се защо тази тайна секта, която процъфтява в Средното море, ще извършва убийство в студените и мрачни стаи на лондонския Тауър.

– Обвиняваш ли ни? – извика Моубри. – Ако е така, кажи го направо!

– Никого не обвинявам, просто отбелязвам странни съвпадения.

– Растани е от Палестина! – изкрещя отново Моубри. Сър Ралф започна да се държи настрана от тъй наречения си верен слуга.

– Защо казваш "тъй наречения"? – попита бързо Кранстън.

– Защото не вярвам, че Растани искрено е приел нашата вяра. Тези хора са злопаметни и могат да чакат с години, за да си разчистят сметките.

– Но Растани не е бил в Тауър.

– Може да се е промъкнал обратно.

– Не, не, не! – Ателстан седна и поклати глава. – Смъртта на сър Ралф е свързана с нещо по-сложно. С него ли служихте?

– Да. Халифът на Кайро ни нае да потушим бунтовете в Александрия.

– А след това?

– Сър Ралф се прибра. Ние останахме още малко, преди да се върнем у дома си в Кларкънуел.

– Връщали ли сте се отново отвъд морето? – попита Кранстън.

Моубри поклати глава.

– Не, Фицормонд не е съвсем прав. Когато служехме със сър Ралф, не бяхме хоспиталиери. Встъпихме в ордена, след като се разделихме с него. Орденът ни върна в Англия. Аз живея в Кларкънуел, а Фицормонд в дома на ордена в Риво, близо до Йорк.

Ателстан погледна затворените, изопнати лица на рицарите.

– Извинете – каза той тихо, – не искам да ви наричам лъжци, но тук има голяма загадка и вие сте част от нея – той се приведе напред и внезапно отметна наметката на Моубри. – Носиш ризница? Ти също, сър Брайън. Защо? И вие ли се боите от камата на асасина? Добре ли спите нощем? Какви тайни сте споделяли със сър Ралф?

– В името на кръста! – Сър Брайън внезапно скочи. – Чух достатъчно. Казахме ви, каквото можем. Спрете дотук!

Двамата хоспиталиери излязоха бързо от стаята.

– Хубава каша, а, братко? С какво си имаме работа? Подло среднощно убийство или държавна измяна?

– Не знам – Ателстан запуши рога с мастило и прибра пособията за писане. – Но имаме токата, която намерихме в замръзналия ров и аз знам чия е.

– Да му се не види! – извика Кранстън. – За свещеник си наблюдателен, Ателстан.

– За свещеник съм много бърз, милорд коронер, какъвто щяхте да бъдете и вие, ако пиехте по-малко кларет.

– Пия, за да удавя мъката си.

Кранстън извърна очи. Какво ли правеше Мод сега, тревожеше се той. Какво криеше? Защо просто не му кажеше, вместо да му хвърля тези дълги и тъжни погледи? Кранстън погледна към малката статуетка в една ниша – Мадоната с Младенеца. Коронерът тайно мразеше Коледа. Тя винаги му напомняше за малкия Матю, отнет им от чумата, но не преди да беше показал на сър Джон възторга, с който всяко дете посреща Коледа. Дали Мод също се измъчваше от своите спомени?

– Сър Джон!

Кранстън примигна, за да скрие сълзите си и се усмихна на Ателстан.

– Имам нужда да се подкрепя, братко.

Ателстан видя болката, изписала се по лицето на приятеля му, и отклони поглед.

– След малко, сър Джон. Нека първо поговорим със сър Фулк. Искам да претърся спалнята на сър Ралф тук, в Бялата кула.