Домът на Червения убиец

Ателстан затвори очи и тихичко прошепна молитва за помощ. Досега сър Джон се беше държал прилично, но виното в корема му можеше да извади наяве дявола в сърцето му и само Бог знаеше каква беля можеше да стане тогава. Колбрук се върна. Зад него, за ужас на Ателстан, слуга носеше голяма кана кларет и два дълбоки бокала. Кранстън грабна каната като умиращ от жажда и изпи две пълни чаши, докато близките на коменданта на Тауър влизаха в параклиса и сядаха на столовете. Накрая Кранстън затвори очи, оригна се шумно и обяви, че е доволен. Неохотно отзовалите се на поканата му гледаха невярващо червеното лице на кралския коронер, който се беше отпуснал на стола срещу тях. Ателстан се разкъсваше между гнева и възхищението. Нещо беше разстроило Кранстън, но само Бог знаеше какво е то. И все пак способността на Кранстън да пресуши виното от цяло лозе, без да изгуби ума си, винаги беше удивлявала доминиканеца.

Доминиканецът бързо огледа събралите се. Двамата хоспиталиери излъчваха надменност и пренебрежение. Филипа се беше вкопчила още по-здраво във вече подпийналия си годеник, който се усмихна благосклонно на Кранстън. Слугата Растани изглеждаше неспокоен и уплашен от огромния кръст, който висеше на една от гредите над него и Ателстан се запита дали искрено е приел християнската вяра. Сър Фулк изглеждаше отегчен и сякаш искаше да приключи по-бързо с тези уморителни процедури, докато капеланът дори не се опитваше да прикрие гнева си, задето е бил призован толкова грубо.

– Благодаря ви – започна любезно Ателстан, – че дойдохте тук. Мистрес Филипа, моля да приемеш съболезнованията ни за внезапната и ужасна загуба на баща ти. – Свещеникът повъртя перото между пръстите си. – Вече се запознахме с подробностите около смъртта му.

– Убийство! – Филипа се приведе напред, пищните ѝ гърди се издуваха под коравата коприна на роклята. – Убийство, братко! Баща ми е бил убит!

– Да, да, така е – изфъфли Кранстън. – Но от кого? Защо и как? – той се поизправи и размаха пиянски пръст. – Не се тревожи, мистрес! Ще намерим убиеца и последният му танц ще бъде на бесилката в Тайбърн.

– Баща ти – намеси се Ателстан – е изглеждал много уплашен, мистрес Филипа. Преместил се е от обичайното си жилище и се е затворил в северния бастион. Защо? Какво го е уплашило?

Всички притихнаха необичайно, напрегнати от опитите на външен човек да проникне в сърцето на тайните им.

– Зададох въпрос – спокойно повтори Ателстан. – От какво се е уплашил толкова сър Ралф, че се е заключил в една стая, удвоил е надницата на пазачите си и е настоявал да претърсват посетителите му? Кой може да е искал толкова смъртта му, че е прекосил замръзналия ров в мрака, изкатерил се е по стената на кулата и е влязъл в охранявана стая, за да извърши зловещо среднощно убийство?

– Бунтовниците! – обади се Колбрук. – Предателите са искали да премахнат човека, който би защитавал младия крал до последна капка кръв!

– Глупости! – отсече Ателстан. – Негова светлост регентът Джон Гонт ще назначи заместник, който не е по-малко лоялен, както сам казахте, мастър Колбрук.

– Баща ми беше изключителен човек! – избухна Филипа.

– Мистрес – Ателстан улови и задържа насълзения ѝ поглед, – Бог знае, че баща ти е бил изключителен и в живота, и в тайните си. Ти знаеш някои от тях, защо не ги споделиш с нас?

Момичето отклони поглед. То извади ръка изпод наметката си и хвърли пожълтяло парче пергамент на масата.

– Това промени живота на баща ми – каза тя със заекване. – Макар че един Бог знае защо!

Ателстан взе пергамента и хвърли бърз поглед към хората около него. Забеляза, че хоспиталиерите внезапно се напрегнаха. Капеланът се подсмиваше тайничко. Добре, помисли си той. Сега загадката ще се разкрие.

Четвърта глава

 Пергаментът беше мазен и с петна от пръсти, квадратно парче със страна 15 сантиметра. В средата му беше нарисуван грубо тримачтов кораб, а във всеки ъгъл имаше голям черен кръст.

– Това ли е всичко? – попита Ателстан, връщайки пергамента.

Момичето се напрегна. Долната му устна затрепери, сълзи напълниха очите му.

– Имало е още нещо – продължи Ателстан. – Нали?

Филипа кимна. Джефри хвана ръката ѝ и започна да я гали нежно, сякаш беше дете.

– Имаше малък сусамен сладкиш.

– Какво? – излая Кранстън.

– Сусамен сладкиш, не много по-голям от бисквита, мръсножълт на цвят.

– Какво стана с него? – попита Кранстън.

– Видях татко да върви покрай парапета на една от стените. Изглеждаше много разтревожен. Замахна и го хвърли в рова. След това се промени, изолира се от всички и настоя да се премести в кулата на северния бастион.

– Вярно ли е? – попита Кранстън останалите.

– Разбира се! – отсече капеланът. – Мистрес Филипа не е лъжкиня.

– Тогава, отче – каза Кранстън с копринен глас, – кажете ми, сподели ли сър Ралф тези тайни с вас? – той вдигна тлъстата си ръка. – Наясно съм с тайната на изповедта. Питам само, довери ли ви се?

– Едва ли – изкикоти се Колбрук. – Сър Ралф имаше към капелана въпроси за складовете и изчезналите провизии.

Капеланът се обърна към него, оголил зъби като разгневено куче.