Домът на Червения убиец

– От две седмици – отвърна Фицормонд. – Идваме всяка година.

– Създадохме си тази традиция – добави Моубри, – откакто служихме със сър Ралф в Египет. Срещаме се, за да си говорим за старите времена.

– Значи сте били близки приятели със сър Ралф?

– В известен смисъл. Другари по оръжие, ветерани от отдавнашни войни. – Моубри поглади добре оформената си брада. – Но, честно казано, сър Ралф беше човек, който предизвикваше по-скоро страх и уважение, отколкото обич.

Ателстан взе пожълтялото парче пергамент и го протегна към тях.

– Знаете ли какво означава тази рисунка и какво символизира сусаменият сладкиш?

И двамата поклатиха глави отрицателно, но Ателстан беше сигурен, че лъжат. Приведе се към тях.

– Защо? – прошепна. – Защо сър Ралф толкова се е уплашил от това?

После бавно огледа останалите от групата.

– Чаша херес! – измърмори Кранстън.

– Кой го намери? – попита бързо Ателстан.

Сър Фулк посочи Растани, по чието мургаво лице се бяха изписали страх и тревога. Ателстан се наведе към него.

– Какво значи това, Растани?

Слугата го гледаше с празен поглед.

– Къде го намери?

Внезапно мъжът започна да прави странни движения с пръсти.

– Той чува, но не може да говори – напомни Филипа на свещеника.

Очарован, Ателстан наблюдаваше странните знаци, които момичето му преведе.

– Намерил го на масата в стаята на баща ми – заяви тя. – Преди четири дни. Рано сутринта на девети декември – пергамента и сусамения сладкиш.

Ателстан улови погледа на Растани и го задържа.

– Беше ли верен слуга на сър Ралф?

Мъжът кимна утвърдително.

– Защо не отиде с него в северния бастион? – продължи Ателстан.

Устата на слугата се отвори и затвори като на шаран.

– Аз мога да отговоря на това – каза Филипа. – Когато баща ми получил съобщението, той се отдръпна от Растани, Бог знае защо – тя нежно потупа ръката на прислужника. – Както казах, татко започна да се държи странно. Дори аз не можех да разбера какво прави.

Кранстън облиза устни и внезапно се размърда.

– Да, да, много добре – извика той. – А някой от вас ходил ли е в кулата на северния бастион през нощта, когато сър Ралф е бил убит?

Всички отрекоха категорично.

– И всички можете да докажете къде сте били и какво сте правили?

– Аз мога – обади се братът на сър Ралф. – С Растани не бяхме в Тауър. Изпратиха ни да купим припаси от един търговец в Крипългеиг. Или поне там е складът му. Питайте мастър Кристофър Манли от Хейуорд Лейн, близо до църквата "Ол Халоус".

– Близо ли е до Тауър?

– Да, сър Джон.

– Кога тръгнахте?

– Преди вечеря и се върнахме след утринната молитва, тогава и научихме за смъртта на сър Ралф. С Растани можем да свидетелстваме един за друг. Ако се съмняваш в това, говори с мастър Манли. Той ни видя да наемаме стая в кръчмата на Мъзуел Стрийт.

Сър Джон стана и се протегна.

– И така – обяви той – сега с писаря ми искаме да ви разпитаме поотделно. Макар че – той се усмихна на момичето, – по-добре ще е мистрес Филипа и Джефри да останат заедно. Мастър Колбрук, долу има стая. Може ли нашите гости да почакат там?

Чуха се сподавени протести и стонове, но освеженият след дрямката Кранстън ги огледа гневно под свитите си дебели вежди. Водени от Колбрук, всички освен Филипа и Джефри излязоха.

– Къде е стаята ти, мастър Джефри? – попита Ателстан.

– Над жилището на вратаря.

– Там ли беше цяла нощ?

Младежът се усмихна леко.

– Ти си проницателен човек, сър Джон. Затова поиска да остана. Прекарах нощта с Филипа.

Момичето извърна очи и поруменя. Кранстън се усмихна и потупа леко младежа по рамото.

– Защо не събуди сам сър Ралф?

Джефри потърка очи.

– Както вече казах, нямах ключ, а и Бог мие свидетел, усетих, че нещо не е наред. Коридорът беше студен, от стаята на сър Ралф не се чуваше нито звук – той се усмихна хладно на Ателстан. – Не съм много смел. Честно казано, не ми беше приятно сър Ралф да ме използва като паж, но той не се доверяваше на други.

– Имаш предвид Колбрук и останалите?

– Да, така мисля.

Кранстън погледна Филипа.

– Бил ли е баща ти преди в такива мрачни настроения?

– Да, преди три години, точно преди Коледа. Но това премина, когато се срещна с приятелите си и вечеряха по обичая си в "Златната митра".

– Кои бяха приятелите на баща ти? – попита Ателстан.

– Двамата хоспиталиери, сър Джерард Моубри и сър Брайън Фицормонд, и сър Адам Хорн – той е търговец в града.

– Това ли бяха всички бойни другари на баща ти?

– Имаше и един Бартоломю. Бартоломю... – повтори момичето, хапейки устни. – ...Бъргиш, струва ми се. Но той не е идвал.

– Защо?

– Не знам – тя почти се усмихна. – Мисля, че е мъртъв.

– Защо баща ти настояваше да се среща с приятелите си всяка година преди Коледа?

– Не знам. Така са се разбрали преди много време.

Ателстан се вгледа внимателно в момичето. Беше сигурен, че тя крие нещо.

– Кажи ми – каза той, сменяйки тактиката, – има ли и други порти, които водят към рова?

– О, да – отвърна Филипа. – Доста са.

Ателстан хвърли поглед към Кранстън.

– Милорд коронер, имаш ли въпроси?

– Не – отвърна сър Джон. – Стига толкова. Кажете на мастър Уилям Хамънд да влезе.