Домът на Червения убиец

Върнаха се през страничната порта във вътрешния двор. В Тауър вече се усещаше оживление, макар че бе все така студено и нямаше признаци за промяна на времето. Ковачите бяха отишли в ковачницата, чуваха се ударите на чукове и съскането на духалата, докато парцаливи чираци се опитваха да разпалят огньовете. Касапин кормеше някакво животно, прислужници отцеждаха кръвта от месото, за да го приберат в големите делви със саламура, където да издържи до пролетта. Коняр разхождаше куц кон и крещеше на другарите си да гледат за други недостатъци, прислужници плакнеха купчини мазни подноси в бъчви с вряла вода. Помощникът ги наблюдаваше с усмивка.

– Скоро ще дойде Коледа! – обяви той. – Всичко трябва да е чисто и готово.

Ателстан кимна, наблюдавайки как три момчета влачеха зеленика и други вечнозелени клони през снега към стълбите на голямата крепост.

– Ще празнувате ли Коледа? – попита Ателстан, кимвайки към каруцата с големи колела, от която сега войници разтоварваха огромни бъчви с вино.

– Разбира се – отвърна Колбрук. – Смъртта не е нещо необичайно за Тауър, а и сър Ралф ще бъде погребан преди Бъдни вечер.

И забърза напред, сякаш уморен от въпросите им.

Ателстан смигна на Кранстън и подвикна, без да мърда от мястото си:

– Мастър Колбрук!

Помощникът се обърна, мъчейки се да прикрие раздразнението си.

– Да, братко?

– Защо има толкова много хора тук? Хоспиталиерите, мастър Джефри, сър Фулк?

Колбрук сви рамене.

– Роднините на коменданта живеят тук.

– А младият Джефри?

Колбрук се ухили.

– Мисля, че желае мистрес Филипа не по-малко, отколкото тя него. Сър Ралф го покани в Тауър за Коледа и защо не? Заради студа в града нищо не работи и сър Ралф настоя, особено след като се уплаши, годеникът на дъщеря му да бъде при него.

– А хоспиталиерите? – попита Кранстън.

– Стари приятели – отвърна Колбрук. – Идват за Коледа и ритуалът е един и същ, един Господ знае защо. Пристигат две седмици по-рано и на Бъдни вечер вечерят в кръчмата "Златната митра" край Тауър. Винаги остават до Богоявление и след това си тръгват.

Кранстън се засуети – знак, че му беше скучно и студено, затова Ателстан го остави да ги върне в Бялата кула, където се качиха по спираловидно каменно стълбище, минаха през някакво преддверие и влязоха в параклиса "Сейнт Джон".

Ателстан веднага се почувства по-добре, когато долови силния мирис на тамян. Огледа нефа – високия таван с открити носещи греди и широки пътеки, всяка обградена от дванайсет кръгли колони, около които бяха вързани дебели зелени и алени кадифени панделки. Подът беше полиран, необичайните червени плочки сякаш излъчваха топлина, а изящните картини по стените и големите прозорци с цветни стъкла сгряваха ослепително бялата снежна светлина и тя падаше върху олтара и кораба в топли, блестящи отсенки. Мангали, поръсени с билки, стояха до всяка колона и изпълваха въздуха с аромат на летен ден. Ателстан се стопли, отпусна и успокои, макар че оглеждаше параклиса със завист. Да можеше да има такава украса в "Сейнт Ерконуолд"! Видя голямата сребърна звезда над олтарната преграда и мърморейки възторжено под нос, се приближи, възхищавайки се на мраморните стълби и великолепния олтар, издялан от чисто бял алабастър.

– Колко е спокойно – прошепна той, докато се връщаше при спътниците си.

Колбрук се усмихна гордо.

– Преди да тръгнем от залата, накарах прислужниците да подготвят мястото – заяви той и се огледа. – Заради някаква хитрост на архитектите, дебелината на камъка или мястото му в Тауър, но в този параклис винаги е топло.

– Имам нужда да се подкрепя – тържествено обяви Кранстън. – Изкачих много стълби, оглеждах ужасен труп, едва се крепих по леда, достатъчно! Мастър помощник, изглеждаш добър човек. Събери останалите тук и тъй като наближава Коледа, донеси кана кларет за мен и писаря ми.

Колбрук се съгласи и забърза навън, но първо заедно с Ателстан наредиха столовете в параклиса в голям полукръг. Когато той излезе, Ателстан донесе полирана маса от ризницата и подреди върху нея пера, мастилница и пергамент. Постара се да затопли мастилото над мангала, за да пише чисто и ясно. Кранстън си седеше, отметнал наметалото си, и се наслаждаваше на ароматната топлина. Ателстан го огледа внимателно.

– Сър Джон – каза той тихо, – внимавай с виното. – Пи много и си уморен.

– Разкарай се, Ателстан! – гневно изфъфли Кранстън. – Ще пия колкото си искам!