Досиетата на героя

Не бях никак доволен, когато цветето се насочи към Полята на мъченията. Толкова се надявах, че ще отидем в Елисейските полета и ще купонясваме сред готини хора, но не би. Цветето си бе харесало най-зловещата и отвратителна част от Подземния свят. Прескочихме поток магма и минахме покрай сцени на чудовищни изтезания, които не бих описал, за да не изгубите окончателно апетита си. Ще ми се да имах тапи за уши, с които да заглуша музиката от 80-те години и писъците.

Карамфилът се наклони към един хълм от лявата ни страна.

— Нагоре — рекох.

Талия и Нико спряха. Бяха покрити със сажди от прехода през Полята на мъченията. Аз едва ли изглеждах по-добре.

Страховит тътен се разнесе от другата страна на хълма, сякаш някой теглеше перална машина. След това всичко се разтърси от едно БУМ, БУМ, БУМ, последвано от цветисти ругатни.

Талия погледна към Нико.

— Това този ли е, който си мисля, че е?

— Опасявам се, че да — каза Нико, — специалистът по измамване на Смъртта.

Преди да успея да попитам какво имат предвид, той ни поведе към върха на хълма.

От другата страна намерихме грозен сърдит тип, напомнящ онези играчки тролове — с оранжева кожа, шкембе и ленена препаска през слабините, с възлести ръце и крака. Мръсната му коса стърчеше, а самият той подскачаше, ругаеше и от време на време подритваше два пъти по-голям от него самия камък.

— Няма — изкрещя той, — не, не и не! — след това започна да ругае на няколко различни езика. Ако имаше един от онези буркани, в които слагаш по няколко цента за всяка лоша дума, мисля, че за нула време щеше да си докара около петстотин долара.

След това понечи да се отдалечи от камъка. След десетина крачки обаче се върна назад, като да е влачен от някаква невидима сила. Той залитна до камъка и започна да си блъска главата в него.

— Добре — извика той, — печелиш, проклет да си!

Той потърка главата си и изруга още няколко пъти.

— Но това е последният път. Чуваш ли ме?

Нико погледна към нас.

— Хайде. Преди да е започнал отново.

Спуснахме се по хълма.

— Сизифе! — извика Нико.

Тролоподобният ни погледна изненадан. Сетне се скри зад скалата си.

— Не, няма да стане! Не можеш да ме заблудиш с такава маскировка! Знам, че това сте вие, фуриите!

— Не сме фурии — рекох, — просто искам да поговорим.

— Махай се — кресна той, — и да знаеш, че цветята няма да оправят нещата. Много е късно да се извиняваш.

— Виж — каза Талия, — ние само искаме…

— Ля-ля-ля — извика той, — не ви слушам!

Започнахме да го гоним около камъка, докато най-накрая Талия, която е най-бърза, не го хвана за косата.

— Оставете ме — изврещя той, — имам си работа! Трябва да бутам камъни!

— Аз ще избутам камъка ти — предложи Талия, — само млъкни и отговори на въпросите на приятелите ми.

Сизиф спря да се съпротивлява.

— Ти ще избуташ камъка ми?

— Изглежда неблагодарна задача, но по-приятна от това да те гледам — заяви Талия и погледна към мен — побързай.

И избута Сизиф към нас.

След това подпря камъка с рамо и започна да го бута бавно нагоре.

Сизиф ме погледна и се намръщи. След това ме ощипа по носа.

— Ау! — извиках.

— Значи наистина не си фурия — рече той удивено, — за какво ти е това цвете?

— Търсим един човек — отговорих, — цветето ни помага да го открием.

— Персефона! — излая той и плю в прахта. — Това е едно от нейните проследяващи устройства, нали? — той се наведе към мен и ме лъхна неприятния аромат на старец, който цяла вечност е търкалял камъни — веднъж я измамих, знаеш ли това? Измамих ги всичките.

Погледнах към Нико.

— Можеш ли да ми преведеш? — помолих го.

— Сизиф измамил смъртта — обясни Нико, — първо затворил Танатос, жътваря на душите, така че никой да не може да умре. След това, когато Танатос се измъкнал и се опитал да го убие, Сизиф казал на жена си да не го погребе правилно, така че да не намери покой. Сиси — хей, нали мога да те наричам така?

— Не!

— Сиси придумал Персефона да го пусне, уж да отмъсти на жена си за оскърбителното погребение. Но после отказал да се върне.

Старецът се изкикоти.

— Останах жив още цели 30 години, преди най-накрая да ме докопат.

Талия бе минала половината път по хълма нагоре. Тя скърцаше със зъби, подпирайки тежката скала с рамо. Изражението й бе красноречиво: „Побързайте!“.

— И това тук е наказанието ти, нали? — рекох на Сизиф. — Да търкаляш тази скала нагоре по хълма. Завинаги. Струваха ли си трийсетте подарени години?

— Това е временно отстъпление! — заяви Сизиф. — Скоро смятам да се измъкна оттук и когато го направя, всички там горе ще съжаляват много!

— И как смяташ да се измъкнеш от Подземното царство? — попита Нико. — То е заключено, нали знаеш.

Сизиф се ухили злобно.

— И другият попита точно това.

Стомахът ми се сви.

— Някой друг е потърсил съвета ти?

— Един сърдит младок — спомни си Сизиф, — не особено любезен. Опря меч в гърлото ми и дори не предложи да побутне скалата ми.

— Какво му каза? — попита Нико. — Кой беше той?

Сизиф започна да масажира раменете си. Той погледна към Талия, която бе почти на края на хълма. Лицето й бе поаленяло и мокро от пот.