Досиетата на героя

— Времето тече — рече Персефона, — крадецът вероятно има приятели в Подземния свят и ще търси изход.

Намръщих се.

— Нали бяхте заключили царството?

— Няма идеален затвор, дори Подземното царство не е. Душите винаги намират нови проходи, през които да се измъкват — по-бързо, отколкото Хадес може да ги затваря. Трябва да върнете меча преди той да напусне Царството на мъртвите. Иначе всичко е загубено.

— Дори да искахме да го направим — заяде се Талия, — как да намерим този крадец?

На масата се появи растение в саксия — отровножълт карамфил с няколко зелени листа. Цветето се наклони на една страна, като че търсеше слънцето.

— Това ще ви води — съобщи богинята.

— Вълшебен карамфил? — попитах.

— Цветето винаги е обърнато в посоката на крадеца. Но колкото по-близо е той до победата, толкова повече карамфилът ще вехне.

В потвърждение на думите й, едно листо посивя и падна в прахта.

— Ако всички листа паднат — предупреди Персефона, — цветето ще умре. А това ще означава, че крадецът се е измъкнал и вие сте се провалили.

Погледнах към Талия. Тя не изглеждаше особено въодушевена от идеята да гоним крадеца с цвете. После погледнах към Нико. За жалост познах изражението на лицето му. Знаех какво е да искаш да накараш баща си да се гордее с теб, дори ако той не е особено обичлив. А в този случай — даже никак.

Нико щеше да приеме задачата, независимо от нашето решение. Не можех да го оставя сам.

— При едно условие — рекох на Персефона, — Хадес трябва да се закълне във водите на Стикс, че никога няма да използва меча срещу боговете.

Богинята сви рамене.

— Аз не съм господаря Хадес, но съм убедена, че той ще стори това в замяна на вашата помощ.

От карамфила падна още едно листо.

Обърнах се към Талия.

— Хайде да направим така. Аз ще държа цветето, а ти ще натупаш крадеца.

Тя въздъхна.

— Хубаво. Нека хванем този нещастник.

Коледата не бе успяла да си пробие път в царството на мъртвите. Докато слизахме от двореца към полето Асфодел, всичко си изглеждаше точно както при последното ми посещение — силно депресиращо. Навсякъде се виждаха жълта трева и черни тополи. Над хълмовете безцелно се плъзгаха сенки, които идваха отникъде и отиваха заникъде. Те си подвикваха една на друга странни думи, в напразен опит да си спомнят какви хора са били приживе. Високо над нас таванът на пещерата блещукаше мрачно.

Аз носех карамфила и поради това се чувствах доста глупаво. Нико водеше, тъй като мечът му можеше да ни пробие път през тълпите мъртъвци. Талия само мърмореше, че е трябвало да бъде по-внимателна, преди да се съгласи да тръгне на път с две момчета.

— Персефона ми се видя нещо нервна — казах аз.

Нико прогони група призраци със стигийското желязо.

— Винаги е такава, когато аз съм наоколо. Тя ме ненавижда.

— Защо тогава те е включила?

— Трябва да е било идея на тате — звучеше сякаш му се иска да е вярно, но аз не бях много сигурен.

Бе ми малко странно, че Хадес не ни възложи приключението лично. Ако мечът бе толкова важен за него, защо бе оставил на Персефона да ни обяснява как стоят нещата? Обикновено Хадес предпочиташе лично да заплашва героите.

Нико се втурна напред. Без значение колко препълнени бяха полята — ако сте виждали Таймс Скуеър по Нова година, значи имате някаква представа — духовете се отдръпваха от пътя му.

— Оправя се със зомбитата — призна му Талия, — мисля да го взема със себе си следващия път, когато отида да пазарувам в мол.

Тя стисна лъка си, сякаш се страхуваше, че той отново ще се превърне в лоза. Не изглеждаше пораснала от миналата година и внезапно си дадох сметка, че тя никога няма да остарее, сега, след като е ловец на Артемида. Което означаваше, че вече съм по-голям от нея.

Странна работа.

— Е — попитах, — как ти се отразява безсмъртието?

Тя ме погледна накриво.

— Добре знаеш, че това не е истинско безсмъртие, Пърси. Все още мога да загина в битка. Просто… не старея и не се разболявам. Така че ще живея завинаги, освен ако не ме докопа някое чудовище.

— Тази опасност я има винаги.

— Винаги — тя се оглеждаше и осъзнах, че гледа лицата на мъртвите.

— Ако търсиш Бианка — казах толкова тихо, че Нико да не може да ме чуе, — тя трябва да е в Елисейските полета. Загина като герой.

— Зная — сопна ми се Талия. Сетне се усети — не търся нея, Пърси. Просто… няма значение.

Усетих да ме полазват тръпки. Спомних си, че майката на Талия бе загинала в автомобилна катастрофа преди няколко години. Те не били много близки и Талия така и не успяла да се сбогува. Ами ако призракът на майка й витаеше някъде наоколо? Не бе изненадващо, че Талия е нервна.

— Съжалявам — рекох, — не съобразих.

Погледите ни се срещнаха и ми стана ясно, че ме е разбрала. Изражението й се смекчи.

— Няма нищо. Нека приключваме с това.

Докато вървяхме, още едно от листата на карамфила се отрони.