Досиетата на героя

Преди да мога да отговоря, през слънцето мина облак. Златният елен потръпна и изчезна, като остави бедната госпожа О’Лиъри да лае по купчина сухи листа.

Вдигнах меча си, а Талия опъна лъка си. Инстинктивно опряхме гръб в гръб. Над сечището се спусна кълбо мрак и от него на тревата изпадна едно момче. Изглеждаше безкрайно изненадано.

— Оф — промърмори и изтупа авиаторското си яке. Бе на около 12 години, с тъмна коса, джинси и черна тишъртка. На дясната си ръка носеше пръстен със сребърен череп. А на колана му висеше меч.

— Нико? — попитах.

Очите на Талия се разшириха.

— Малкият брат на Бианка.

Нико се намръщи. Съмнявах се, че обича да го наричат „малкия брат на Бианка“. Преди няколко години неговата сестра, ловец на Артемида, бе загинала. Темата все още бе болезнена за него.

— Защо съм тук? — изръмжа той. — Седя си аз на гробището в Ню Орлиънс и в следващия миг съм в… това Ню Йорк ли е? Какво, в името на Хадес, търся тук?

— Не сме те домъкнали ние — рекох му, — ние бяхме… — усетих да ме побиват тръпки — събрани. Ние тримата.

— За какво говориш? — попита Нико.

— Децата на Тримата големи — отговорих — Зевс, Посейдон и Хадес.

Талия си пое дълбоко въздух.

— Пророчеството. Нали не мислиш, че Кронос…

Тя не довърши. Всички знаехме за голямото пророчество, за войната между боговете и титаните, която предстоеше, и как детето на един от тримата върховни богове, което първо навърши шестнайсет, щеше да вземе съдбовно решение, което да спаси света. Или пък ще го унищожи. Тоест един от нас.

През последните няколко години господарят на титаните Кронос ни бе манипулирал, но поотделно.

Дали сега той ни беше събрал?

Земята се разтърси. Нико извади собствения си меч — черно острие от стигийско желязо. Госпожа О’Лиъри отскочи назад и предупредително излая.

Прекалено късно разбрах, че иска да ме предупреди.

Земята под мен, Нико и Талия се разтвори.

Пропаднахме в мрака.

Очаквах падането да бъде дълго и накрая, на дъното, да се превърнем в полубожествена гофрета. Но вместо това се озовахме в една градина. И тримата крещяхме от ужас и, предполагам, сме изглеждали леко нелепо.

— Какво… къде сме? — попита Талия.

Градината бе тъмна. Редици сребърни цветя блестяха слабо и се отразяваха в големите скъпоценни камъни, поставени в лехите до тях — диаманти, сапфири и рубини, всичките колкото футболни топки. Над нас се надвесваха дървета, покрити с оранжеви цветове, и с плодове, от които лъхаше сладникава миризма. Въздухът бе хладен и влажен — но не зимен.

Бе като въздуха в пещера.

— Бил съм тук и преди — обявих.

Нико откъсна един нар.

— Това е градината на моята мащеха, Персефона — той направи гримаса и хвърли плода, — не яжте нищо.

Нямаше нужда да ми го казва. Хапнеш ли от храната на Подземния свят, оставаш в него завинаги.

— Внимавайте, вие двамата — предупреди ни Талия.

Обърнах се и видях как тя се е прицелила в една висока жена, облечена в бяла рокля.

Първо си помислих, че жената е призрак. Дрехата около нея изглеждаше като от пушек. Дългата й черна коса се вееше като да е безтегловна. Лицето й бе красиво, ала мъртвешки бледо.

Тогава видях, че роклята й всъщност не е бяла. Тя бе направена от изменящи се цветове — червено, синьо и жълто бяха втъкани в нея, ала някак избледнели. Очите й бяха същите — многоцветни и същевременно безцветни.

Сякаш Подземният свят бе изсмукал живеца й. Имах чувството, че на горния свят ще бъде ослепително красива.

— Аз съм Персефона — каза тя, а гласът й бе тих като шумоленето на хартия — добре дошли, герои.

Нико смачка един нар с крак.

— Добре дошли? След последния път смееш да ни посрещаш така?

Размърдах се обезпокоено. По принцип подобно общуване с бог можеше да ти докара сериозни проблеми. Като например това да те стрият на прах.

— Ъъ, Нико…

— Спокойно — каза студено Персефона, — и ние имаме своите семейни проблеми.

— Семейни проблеми — кресна Нико, — ти ме превърна в глухарче!

Персефона не обърна внимание на доведения си син.

— Както казвах, герои, добре дошли в моята градина.

Талия сведе лъка си.

— Ти ли изпрати златния елен?

— А също и адската хрътка — призна богинята, — както и сянката, която отнесе Нико. Бе важно да ви събера заедно.

— Но защо? — попитах аз.

Персефона ме погледна и почувствах как в стомаха ми навява хлад.

— Господарят Хадес има проблем — каза тя — и ако сте достатъчно разумни, ще му помогнете.

Седнахме на една тъмна веранда, гледаща към градината. Донесоха ни храни и напитки, които никой от нас не докосна. Прислужничките щяха да бъдат много хубави, ако не бяха мъртви. Бяха облечени в жълти рокли и носеха на главите си венци от маргаритки и бучиниш. Очите им бяха пусти, а помежду си говореха с пискливи гласове като прилепи.

Персефона се разположи на един сребърен трон и ни измери с поглед.

— Ако сега беше пролет, щях да мога да ви посрещна както подобава на Горния свят. Но зиме това е всичко, което мога да направя.

Звучеше изпълнена с горчивина. След всички тези хилядолетия, животът с Хадес дори за половин година й се виждаше отвратителен. Изглеждаше побледняла и изключително не на място, като стара пролетна снимка.