Досиетата на героя

Госпожа О’Лиъри е домашната ми адска хрътка. Тя е огромно космато чудовище с размера на „Хамър“, с остри като бръснач зъби, подобни на кинжали нокти и блестящи червени очи. Голяма сладурана е и обикновено си стои в лагера на нечистокръвните — мястото, където се обучават героите. Затова бях малко изненадан да я видя как събаря елхичките и останалите декори за зимните празници тук.

Всички погледнаха към нея. Бях сигурен, че децата ще изпаднат в паника и ще хукнат към изходите, но те само започнаха да се подхилкват. Две от момичетата казаха:

— Колко е сладко!

Нашият учител по английски, който се казваше доктор Боринг3 (наистина, не се шегувам), намести очилата си и се намръщи.

— Чий е този пудел? — попита.

Въздъхнах облекчено. Слава на боговете за мъглата — вълшебното покривало, която пречи на хората да виждат нещата такива, каквито са. И преди бях виждал как тя изкривява нещата, но представянето на госпожа О’Лиъри като пудел бе наистина върхът.

— Мой е, господине — казах, — съжалявам! Сигурно ме е последвал.

Някой зад мен започна да си тананика „Мери имаше овчица!“. Няколко деца се разхилиха.

— Достатъчно — извика господин Боринг. — Пърси Джаксън, това е последният изпит за годината. Не може пудели…

— Бау! — лаят на госпожа О’Лиъри разтърси залата. Тя започна да маха с опашка, като събори още няколко от джуджетата на Дядо Коледа. След това се наведе към предните си лапи и ме погледна така, сякаш искаше да я последвам.

— Ще я изведа оттук, господин Боринг — обещах, — и без това съм готов.

Затворих тестовата си книжка и се затичах към изхода. Госпожа О’Лиъри мина първа през него и аз я последвах, а останалите деца се смееха и подвикваха подире ми:

— Чао, пуделче!

Госпожа О’Лиъри тичаше по улица Ист, която водеше към реката.

— Почакай малко — извиках аз, — къде отиваш?

Няколко пешеходци ме изгледаха особено, но Ню Йорк е голям град и едва ли най-странната гледка в него е момче, преследващо пудела си.

Госпожа О’Лиъри бе далеч пред мен. От време на време тя се обръщаше към мен и излайваше, сякаш за да ми каже „Побързай, тромчо!“. Така пробягахме покрай три квартала на север и навлязохме в парка „Карл Шулц“. Докато я настигна, тя вече бе прескочила желязната ограда и бе изчезнала в огромен причудливо подрязан гъсталак, покрит със сняг.

— Ох, стига де — простенах. Когато хукнах след нея от училище, дори не бях получил възможността да си взема палтото. Вече замръзвах, но прескочих оградата и навлязох в шубраците.

От другата им страна имаше сечище — два декара заледена трева, обградена от оголени дървета. Госпожа О’Лиъри душеше въздуха и ентусиазирано махаше с опашка. Огледах се, но не видях нищо необичайно. Пред мен Ист ривър бавно течеше със стоманен отблясък. От комините в Куинс излизаха кълбета пара. Зад гърба ми Горен Истсайд се надигаше студен и притихнал.

Нямах представа защо, но косъмчетата на врата ми настръхнаха. Извадих химикалката си, свалих капачката й и тя мигновено се превърна в бронзовия ми меч Въртоп. Острието му проблесна слабо на бледата зимна светлина.

Госпожа О’Лиъри надигна глава и ноздрите й потръпнаха.

— Какво има, момиче?

Храстите се размърдаха и от тях изскочи златен елен. Като казвам „златен“, нямам предвид жълт. Съществото бе цялото от благородния метал, а козината и рогата му изглеждаха поне четиринайсет каратови. Еленът имаше златиста аура, която го правеше толкова блестящ, че бе трудно да спреш погледа си върху него. Вероятно бе най-красивото животно, което бях виждал.

Госпожа О’Лиъри обаче само оголи зъби, което на кучешки вероятно означаваше: „Я, еленски бургер!“. След това храстите се размърдаха отново и се появи фигура със закачулен анорак и зареден лък в ръка.

Вдигнах меча си и фигурата се прицели в мен. След което замръзна.

— Пърси? — тя свали сребристата качулка на анорака. Черната й коса бе по-дълга, отколкото си спомнях, но добре познавах блестящите сини очи и сребърната тиара, която я отличаваше като първи лейтенант на богиня Артемида.

— Талия — извиках, — какво правиш тук?

— Следвам златния елен — каза тя, като че това трябваше да е очевидно само по себе си. — Той е свещеното животно на Артемида. Предположих, че е някакъв знак. И, хм… — погледна нервно към госпожа О’Лиъри, — може ли да ми обясниш какво търси това нещо тук?

— Това ми е домашният любимец. Госпожа О’Лиъри… не!

Госпожа О’Лиъри душеше елена и проявяваше забележително неуважение към личното му пространство. Той я удари с копито по носа. Скоро двамата започнаха да играят странна игра, в която се опитваха да стоят възможно най-отдалечени един от друг.

— Пърси — намръщи се Талия, — това надали е съвпадение. Ние двамата на едно място по едно и също време?

Тя беше права, разбира се. При героите съвпадения няма. Талия бе добър приятел, но не я бях виждал от близо година. А сега, ето ни и двамата.

— Някой бог е уредил това — предположих.

— Сигурно.

— Но е добре да се видим.

Тя ми се усмихна леко.

— Аха. Когато всичко това свърши, ще ти купя чийзбургер. Как е Анабет?