Досиетата на героя

— Какво й правиш? — попитах.

Клариса отстъпи към улицата, бясно размахвайки меча си.

— Спри го! — казах на Фобос и натиснах с меча си малко по-силно, но той просто изчезна, за да се появи отново до телеграфния стълб.

— Не се вълнувай толкова, Джаксън — каза Фобос, — просто й показвам истинските й страхове.

Блясъкът в очите му изчезна.

Клариса рухна на земята, дишайки тежко.

— Ах ти, изрод такъв — изпъшка тя, — само да те хвана…

Фобос обаче вече гледаше към мен.

— Ами ти, Пърси Джаксън? Какъв ли е твоят съкровен страх? Ще разбера, да знаеш. Аз винаги разбирам такива неща.

— Върни колесницата — опитах се да прозвуча спокоен, — веднъж се изправих срещу татко ти. Ти не ме плашиш.

Фобос се изсмя.

— Нали казват, че няма от какво да се боим, освен от самия страх? Нека ти разкрия тогава моята малка тайна, геройче. Аз съм страхът. Ако искаш колесницата, ела си я вземи. Тя е отвъд водата. Там, където живеят малки диви животинки. Място тъкмо като за теб.

Той щракна с пръсти и изчезна в облак жълта мъгла.

Знаете ли, срещал съм много чудовища и богове, които не са ми симпатични, но Фобос беше върхът. Не обичам бабаити. Никога не съм бил сред отличниците в даскало, затова изкарах голяма част от живота си, защитавайки себе си и приятелите си от кретени, които искат да ме уплашат. Начинът, по който Фобос ми се изсмя, по който повали Клариса само с поглед…

Прииска ми се да дам на този тип добър урок.

Помогнах на Клариса да стане. Лицето й все още бе мокро от пот.

— Сега вече навита ли си да ти помогна? — попитах.

Взехме метрото, като не спирахме да се оглеждаме за още атаки, но никой не ни обезпокои. Докато се возехме, Клариса ми разказа за Деймос и Фобос.

— Те са низши богове — каза тя. — Фобос е страхът. Деймос — ужасът.

— И каква е разликата?

Тя се намръщи.

— Мисля, че Деймос е по-едър и грозен. Добър е в това да плаши цели тълпи. Фобос действа повече на лично ниво. Може да влезе в главата ти.

— От него ли идва думата фобия?

— Да — изръмжа тя, — много се гордее с това. Всички тези фобии са кръстени на него. Мижитурка!

— Защо обаче не искат да караш колесницата?

— Това е ритуал, обикновено запазен само за синовете на Арес, когато навършат 15 години. Аз съм първата дъщеря, получила шанса от много години насам.

— Браво на теб!

— Кажи го на Деймос и Фобос. Те ме ненавиждат. Трябва да върна колесницата в храма!

— А къде е този храм?

— На самолетоносача „Интрепид“1.

— О! — като се замислих, в това имаше смисъл. Никога не се бях качвал на стария самолетоносач, но знаех, че днес се ползва за нещо като военен музей. Вътре сигурно имаше пушки, бомби и други опасни играчки. Местенце, тъкмо като за някой бог на войната.

— Имаме около четири часа до залеза — предположих, — времето е предостатъчно, ако успеем да намерим колесницата.

— Но какво имаше предвид Фобос, като каза, че е отвъд водата? В името на Зевс, та ние сме на остров. Това може да означава която и да е било посока!

— Каза нещо за диви животни — спомних си аз, — малки животинки.

— Зоологическа градина?

Кимнах. Зоопаркът зад водата бе може би този в Бруклин или пък… някое по-труднодостъпно местенце. С малки животинки. Някъде, където на никой не би му хрумнало да търси бойна колесница.

— Статън Айлънд2 — рекох, — там имат малка зоологическа градина.

— Може би — каза Клариса, — това звучи като място, което Деймос и Фобос биха скрили нещо. Ако бъркаме обаче…

— Нямаме време, за да бъркаме.

Слязохме от метрото на Таймс Скуеър и взехме линия номер едно за корабната гара.

В три и половина бяхме на ферибота за Статън Айлънд заедно с група туристи, които се бяха струпали по такелажа на горната палуба и снимаха като полудели, докато минавахме покрай Статуята на свободата.

— Направил я е по модел на майка си — казах аз, докато я гледах.

Клариса се намръщи.

— Кой?

— Бартолди — отговорих, — човекът, който е построил Статуята на свободата. Бил син на Атина и я моделирал да прилича на нея. Поне така ми каза Анабет.

Клариса завъртя очи. Анабет бе най-добрата ми приятелка и бе луда на тема архитектура и монументи. От време на време забърсвах някой факт от нея.

— Безполезна информация — обади се Клариса, — ако не ти помага в битка, е напълно ненужна.

Можех да възразя, но тъкмо тогава фериботът се наклони, като да се е ударил в скала. Туристите полетяха напред, блъскайки се един в друг. Клариса и аз изтичахме до предната част на кораба. Водата под нас закипя. И тогава от вълните се надигна главата на морски змей.

Чудовището бе голямо поне колкото кораба. Бе сиво-зеленикаво, подобно на крокодил с остри като бръснач зъби. И вонеше… като нещо, току-що издигнало се от дъното на пристанището в Ню Йорк. На врата му имаше ездач, едър тип с черни гръцки доспехи. Лицето му бе покрито с грозни белези, а в ръката си държеше копие.

— Деймос! — изкрещя Клариса.

— Здравей, сестричке — усмивката му бе почти толкова ужасяваща, колкото и тази на чудовището, — искаш ли да поиграем?