Досиетата на героя

— Аха — не бях сигурен как точно трябва да я прикривам с меч, но отворих очите си на четири, докато Клариса приближаваше колесницата. Тя мина покрай конете почти на пръсти.

Замръзна, когато до нея мина една госпожа с тригодишно момиченце. Момиченцето каза:

— Я, огнено пони!

— Не бъди глупава, Джеси — каза майката отегчено, — това е официалното превозно средство на зоологическата градина.

Момиченцето се опита да възрази, но майката я хвана за ръката и те продължиха по пътя си. Клариса приближи колесницата. Ръката й бе на сантиметри от перилото, когато конете се изправиха на задните си крака, цвилейки и бълвайки огън. Фобос и Деймос се появиха в колесницата, и двамата облечени в катраненочерни доспехи. Фобос се ухили, а червените му очи блеснаха. Белязаното лице на Деймос бе дори още по-отвратително отблизо.

— Ловът започва! — изрева Фобос. Клариса отскочи назад, когато той шибна конете с камшик и насочи колесницата право към мен.

Ще ми се да ви кажа, че в този момент съм направил нещо наистина героично, че съм застанал само с меча си срещу връхлитащите огнедишащи коне или нещо подобно.

Всъщност побягнах.

Прескочих една кофа за боклук, а после и една ограда, но нямаше начин да надбягам колесницата. Тя просто събори оградата и продължи след мен, прегазвайки всичко по пътя си.

— Пърси, внимавай! — съвсем ненужно ми извика Клариса.

Скочих и се приземих на един каменен остров по средата на басейна на видрите. Призовах воден стълб от басейна и го стоварих върху конете. По този начин ги обърках и поне временно изгасих пламъците им. Видрите обаче не бяха доволни. Те започнаха да лаят и кряскат. Прецених, че е по-добре бързо да напусна острова им, преди подире ми да тръгнат и гневни морски бозайници.

Хукнах, докато Фобос ругаеше и се опитваше да овладее конете. Клариса използва тази възможност, за да скочи на гърба на Деймос, докато той надигаше копието си. И двамата паднаха от колесницата, която се наклони напред.

Чух как Клариса и Деймос започват да се дуелират с мечовете си, но нямах време да се тревожа за това, тъй като Фобос отново тръгна подире ми. Хукнах към аквариума, а колесницата бе плътно зад мен.

— Хей, Пърси — извика Фобос подигравателно, — подготвил съм нещо за теб!

Обърнах се и видях как колесницата се стапя, а конете се превръщат в метал, който се слива с нея като глина. Колесницата се превърна в метална конструкция с подобни на гъсеници колела и оръдейна кула с дълго дуло. Танк. Познах какъв е от уроците по история. Фобос ми се хилеше от върха на „Панцер“, оръжие, невиждано от Втората световна война насам.

— Кажи зеле! — каза той.

Претърколих се на една страна, когато танкът стреля.

БУМ! Един павилион се взриви и от него във всички посоки се разлетяха плюшени играчки, пластмасови чашки и портативни камери. Докато Фобос презареждаше оръжието си, аз се изправих на крака и се втурнах към аквапарка.

Исках около мен да има вода. Това винаги увеличаваше силата ми. Освен това имаше вариант Фобос да не успее да прекара колесницата през прага. Но пък ако просто го срутеше, това нямаше да помогне…

Хукнах през стаите, осветени в странна синя светлина от аквариумите. Сепии, риби-клоуни и змиорки ме зяпаха, докато минавах покрай тях. Можех да чуя шепота на малките им умове: „Сине на морския бог! Сине на морския бог!“

Страхотно е да си звезда в света на мекотелите.

Спрях се на края на аквапарка и се заслушах. Първоначално не чух нищо. Но после…

Бръмм, бръмммм.

Звук от различен двигател.

Не повярвах на очите си, когато Фобос се появи в аквапарка, яхнал един „Харли-Дейвидсън“. Бях виждал този мотоциклет и преди, украсеният му с илюстрация на черен пламък двигател, поставките за пушки, седалката, която изглеждаше като направена от човешка кожа. Това бе същият мотор, на който видях Арес при първата си среща с него. Досега не ми бе хрумвало, че това е поредната форма на неговата бойна колесница.

— Здрасти, нещастник — каза Фобос, докато изтегляше един огромен меч от ножницата му, — време е да се уплашиш.

Надигнах собствения си меч, решен да се изправя срещу него, но тогава очите на Фобос блеснаха по-ярко и аз направих грешката да погледна в тях.

Внезапно се озовах на друго място. Бях в лагера, най-любимото ми място в целия свят.

Сега обаче той беше в пламъци.

Дърветата горяха. От хижите се носеше дим. Гръцките колони, придържащи комплекса за хранене, бяха рухнали. Голямата къща бе димяща руина. Приятелите ми стояха на колене и ме умоляваха нещо. Анабет, Гроувър, всички в лагера.

„Спаси ни, Пърси — плачеха те. — Избери!“

Стоях като вцепенен. Това бе мигът, който винаги се бях страхувал, че ще настъпи. Пророчеството, времето на което щеше да дойде, когато навърша шестнайсет. Щях да направя избор, който да спаси или унищожи Олимп.

И сега моментът бе настъпил. Нямах идея какво да сторя. Лагерът гореше. Приятелите ми молеха за помощ. Сърцето ми туптеше бясно. Не можех да мръдна.

Ами ако направех грешка?

И тогава чух гласовете на рибите от техните аквариуми:

„Сине на морския бог! Събуди се!“