Досиетата на героя

Пристигнахме точно когато слънцето бе станало алено. Тежкият самолетоносач, служещ за храм на Арес, се издигаше пред нас като огромна стена от сив метал, а палубата му бе пълна с изтребители и военни хеликоптери. Спряхме колесницата на товарната площадка и аз скочих от нея. Поне веднъж бях щастлив да стъпя на твърда земя. Задържането на колесницата над вълните бе едно от най-трудните неща, които бях правил някога. Бях изтощен.

— По-добре да се махам, преди Арес да се появи — казах аз.

Клариса кимна.

— Ще те убие на секундата — съгласи се тя.

— Поздравления — рекох, — мисля, че изкара шофьорска книжка.

Тя уви юздите около ръката си.

— За това, което видя, Пърси… Имам предвид, когато бях уплашена…

— Няма да кажа на никого.

Тя ме погледна. Беше и неудобно.

— Фобос изплаши ли те?

— Аха. Видях лагера в пламъци. Видях как приятелите ми ме молят за помощ, а аз не знам какво да направя. За миг не можех да помръдна. Бях парализиран. Знам как си се чувствала.

Тя сведе поглед.

— Ами… предполагам, че трябва да ти…

Думите заседнаха в гърлото й. Подозирам, че Клариса никога не бе благодарила на никого през целия си живот.

— Споко — казах й.

Сетне се извърнах, но тя извика.

— Пърси?

— Да?

— Когато… имаше това видение за приятелите си…

— Да, ти беше сред тях — рекох, — ама не казвай на никого, става ли? Иначе ще трябва да те убия.

На лицето й се появи слаба усмивка.

— Ще се видим после.

— Доскоро!

Тръгнах към метрото. Денят бе дълъг и бях готов да се прибера вкъщи.

Пърси Джаксън и бронзовият дракон

Ако денят ти трябва да бъде съсипан, разчитай на дракон да го стори.

Знам какво говоря. Патил съм си от тези същества. Блъскали са ме, драскали са ме, пърлили са ме и са ме тровили. Бил съм се с едноглави, двуглави, осмоглави, деветоглави дракони, а също и с такива, на които ако загубиш бройката на главите, умираш.

Но в случая с бронзовия дракон? Тогава бях напълно сигурен, че ще свършим като драконови хруски!

А вечерта започна спокойно. Бе краят на юни. Две седмици по-рано се бях върнал от последното си пътешествие, а животът в лагера на нечистокръвните лека-полека се нормализираше. Сатирите се закачаха с дриадите. В горите виеха чудовища. Лагеруващите си правеха шеги един с друг, а директорът на лагера Дионис превръщаше всеки непослушен в храст. Нали ви казвам, обичайното за лагера през лятото.

След вечеря всички бяхме много развълнувани, тъй като се очертаваше играта „Плени знамето“ да бъде абсолютно свирепа.

Предишната нощ хижата на Хефест беше поднесла сензацията, отмъквайки знамето от хижата на Арес. Това те сториха — благодаря, благодаря — с моя помощ, което означаваше, че децата на Арес ще излязат жадни за кръв. Е, те винаги са такива, но тази нощ повече от обикновено.

За синия отбор се състезаваха хижите на Хефест, Аполон и Хермес, както и аз — единственото в лагера дете на Посейдон. Лошите новини бяха, че както никога хижите на Атина и Арес се бяха обединили срещу нас в червения отбор, заедно с децата на Афродита, Дионис и Деметра. Хижата на Атина държеше другото знаме, а техен капитан бе моята приятелка Анабет.

Тя не е някой, когото бихте искали за враг.

Точно преди играта, тя дойде при мен.

— Хей, водорасляк!

— Кога ще спреш да ме наричаш така?

Тя добре знае, че мразя този прякор, най-вече защото така и не мога да му измисля достоен отговор. Като дъщеря на Атина, тя не ми оставя много възможности. „Бухалова главо“ и „Мъдро момиче“ не звучат много обидно.

— Знаеш, че го обичаш! — тя ме блъсна с рамо, което, предполагам, трябваше да е приятелски жест, но понеже бе в пълно бойно снаряжение, всъщност бе болезнено. Сивите й очи блеснаха под шлема. Русата й опашка падаше над едното рамо. Да изглеждаш сладък в доспехи не е проста работа, но Анабет успява да го постигне.

— Знаеш ли какво — тя снижи глас, — довечера ще ви премажем, но ако заемеш някоя по-безопасна позиция… например на десния фланг… ще се погрижа да не те млатят много.

— Е, благодаря ти — казах, — но аз излизам за победа.

Тя се усмихна.

— Тогава ще се видим на бойното поле.

Тя притича обратно до съотборниците си, които се засмяха и вдигнаха поздравително ръце. Никога не я бях виждал толкова щастлива, като че шансът да ме набие е най-хубавото нещо, което се е случвало в живота й.

Бекендорф застана до мен с шлем в ръка.

— Тя те харесва, човече.

— Аха — промърморих, — за мишена.

— Тц. Винаги правят така. Ако едно момиче се опитва да те убие, значи е хлътнало здравата.

— В това има голям смисъл.

Бекендорф сви рамене.

— Знам ги аз тия работи. Трябва да я питаш за фойерверките.